- Радвам се, че всички са добре. Може би ще успеем да пре-насрочим интервюто. Ами... пазете се. Ще се видим по-късно. Приятно...
Казвам всички тези неща, защото се чувствам неловко. Сякаш се натрапвам. Джейн ми отвръща с няколко мили думи, докато Ви я придърпва към себе си. Затварям вратата на стаята им.
Поемам по коридора и когато стигам във всекидневната, я оглеждам за последен път. Промяната е нещо хубаво, казвам си. И не само защото в този случай тя е направила Дупката да заприлича по-малко на момчешко общежитие и повече на дом. Харесвам настъпилата промяна, защото тези двама мъже са уседнали и са щастливи, а животът им е по-добър, благодарение на жените, с които са се обвързали. И освен това все още са заедно.
Излизам в септемврийската нощ и обвивам ръце около тялото си. В Колдуел е студено - забравила съм, че в тази част на щата Ню Йорк застудява толкова рано. Изведнъж ми се приисква колата, която съм взела под наем, да имаше отопление на седалките.
Тъкмо се настанявам зад волана, когато входната врата на имението се отваря и Фриц изхвърча навън. Прилича на джуджето от „Островът на фантазиите", както тича към мен, вдигнал чантата ми във въздуха, а виковете му „Чантата! Чантата!" се носят в мрака.
Излизам от седана.
- Благодаря ти, Фриц. Щях да забравя.
Догенът се покланя ниско и казва съкрушено:
- Съжалявам. Толкова много съжалявам. Не можах да махна петното от мастило.
Поемам чантата си от ръцете му и поглеждам каишката. Да, мъничкото синьо петънце си е там.
- Няма нищо, Фриц. Наистина оценявам това, че се опита. Благодаря ти. Много ти благодаря.
След като го утешавам още мъничко и отказвам предложената ми кошница с храна, той се прибира в къщата. Докато вратата се захлопва зад гърба му, аз се взирам в дефекта на чантата.
Когато за първи път забелязах петното, исках да си купя нова чанта. Абсолютно. Обичам нещата да са идеални и бях толкова ядосана, че съм си съсипала чантата... в моите очи несъвършенството й я правеше по-малко ценна.
Сега я оглеждам на лунната светлина, с всичките й малки вдлъбнатинки и недостатъци. Човече... имам я вече от две години. Бях с нея в Ню Йорк Сити, за да се срещна с агента и редакторката си. Взех я и когато отидох на почивка във Флорида, за да се видя с двете си най-добри приятелки. Беше с мен, когато давах автографи в Атланта, Чикаго и Далас. В нея са били двата ми мобилни телефона - онзи, който използвам за връзка с приятелите си в Щатите, и онзи, по който разговарям с тези, които живеят в чужбина. Слагала съм в нея бележки от банкови депозити и пътна помощ, от вечери в ресторант с мъжа ми и ходене на кино с майка ми и свекърва ми. Държала съм в нея снимки на хора, които обичам, ресто, което не съм искала, и визитките на хора, с които е трябвало да вляза във връзка. Заключвала я съм в колата си, докато съм се разхождала със своя ментор или съм отскачала до магазина за бутилирана вода и...
Усмихвам се лекичко и я хвърлям на задната седалка на взетата под наем тойота „Приус", а после се настанявам зад волана, затварям вратата и пъхам ключа в стартера.
Внезапно почукване по стъклото на тойотата ми изкарва акъла и едва не си изкълчвам врата, докато се обръщам по посока на звука. Оказва се Вишъс, с хавлия около кръста и превръзка на рамото. Дава ми знак, че иска да сваля стъклото.
Подчинявам се. В колата нахлува студен повей - надявам се, че е просто вятърът, а не той.
Ви прикляква и подпира масивните си ръце на вратата. Избягва да срещне погледа ми. Което ми дава възможност да разгледам татуировките на слепоочието му.
- Тя те е накарала да дойдеш, нали? - казвам. - Да се извиниш, задето се държа като задник.
Мълчанието му означава „да".
Прокарвам ръка по волана.
- Няма нищо лошо в това, че двамата с теб не се разбираме. Искам да кажа... така де, няма защо да ти е гадно.
- Не ми е гадно. - Последва пауза. - Обикновено.
Което означава, че в момента наистина му е гадно.
Я виж ти. Сега пък аз не знам какво да кажа.
Да, неловко. Адски неловко. Честно казано, изненадана съм, че остава тук, при мен и колата. Всеки момент очаквам да се върне в Дупката, при двамата души, в чиято компания се чувства спокоен. Виждате ли, Ви не е от онези, които лесно се сближават с когото и да било. Той е рационален, не емоционален.
Докато минутите текат, решавам, че присъствието му тук, с мен, доказва, че по негов собствен начин, наистина го е грижа, задето отношенията между двама ни куцат. И му се иска да оправи нещата. Както и на мен.
- Хубава чанта - подхвърля той и кима към задната седалка.