Рейдж: Обожавам лазаня.
Фюри: И аз.
Ви: Аз я харесвам с наденица.
Рейдж: Разбира се, че така я харесваш.
Pom: (изсвирва през зъби) Млъквайте, дами. Чала?
Дж. P.: Печено пиле с плънка от царевичен хляб, приготвено от майка ми.
Pom: Отличен избор. И много мъдро от твоя страна. Вече се канех да ги накарам отново да гласуват.
Рейдж: (навежда се заговорнически към мен) Нямаше да ти да-дем риба. Така че няма за какво да се тревожиш.
Дж. P.: Благодаря ти.
Братята продължават да говорят и повече не ми задават кой знае какви въпроси, което е добре. Поразява ме това, колко много държат един на друг. Закачките им никога не прекрачват границата; дори Ви, който е повече от способен да разсече някого на две с острия си език, си мери думите. Докато гласовете им отекват из празната стая, аз затварям очи, мислейки си, че не искам никога да си тръгнат.
Когато отново отварям очи, тях ги няма. Аз съм сама в новата си стара къща, седнала по турски на пода, и се взирам в празната стена, където само допреди миг виждах Рот толкова ясно. Тишината е ярък, тъжен контраст. Изправям се и усещам, че краката ми са се схванали. Отивам до стълбището и слагам ръка на парапета. Нямам представа колко дълго съм прекарала тук. Когато поглеждам към мястото, където седяхме, виждам единствено килим, застлан по целия под, осветяван от лампите на тавана.
Угасям ги и поемам по стълбите. На площадката на втория етаж спирам. Все още не знам къде ще пиша, след като се нанесем... и това ме кара да се чувствам неспокойна. Има една стая с прекрасен изглед, но е малка...
Слизам на първия етаж и загасям още лампи, докато обикалям стая след стая. Преди да си тръгна от потъналата в мрак къща, спирам за миг в кабинета и поглеждам през фоайето и дневната към верандата - другият кандидат за кътчето ми за писане.
Все още гледам натам, когато иззад ъгъла на улицата завива кола. Фаровете й осветяват прозорците над верандата... както и Зи, приседнал на парапета. Той посочва надолу няколко пъти.
Ясно. Ще пиша на верандата. Вдигам ръка и му кимвам, за да знае, че съм го разбрала. Едно проблясване на жълтите му очи и той изчезва... ала аз вече не се чувствам така сама, въпреки че къщата е празна.
Верандата ще бъде страхотно място за работа, казвам си, до-като отивам към колата. Чисто и просто съвършено.
IN MEMORIAM
Това, което следва, е последното интервю на Тор и Уелси. Проведох го в периода между „Вечна любов” и „Пробудена любов ”. Публикувам го тук в памет на Уелси и на неродения им син.
Декември в Колдуел, щата Ню Йорк, е гадно време, в което на човек не му се иска и носа си да покаже навън. Стъмва се в четири часа следобед, снегът се трупа така упорито, сякаш се подготвя за януарската си офанзива, а студът се просмуква дълбоко в основите и стените на къщите.
Малко след Деня на благодарността пристигам в града, за да взема още няколко интервюта с братята. Както обикновено, Фриц ме посреща в Олбъни и два часа обикаляме с колата, преди да ме заведе в имението. Този път ни отнема ощетювече време, за да стигнем, ала не защото той полага по-големи усилия от обикновено да скрие точното местонахождение на имението. Трябва да си призная, че съм избрала първата буря за сезона за това пътуване. Докато двамата с иконома се носим напред, снегът яростно се блъска в стъклата на мерцедеса, но догенът не е разтревожен. Нито пък аз. Първо, тази кола е същински танк. Второ, както Фриц ми каза, Вишъс е сложил вериги и на четирите колела, така че ние си проправяме уверено път през бързо увеличаващата се снежна покривка - единственият седан насред снегорини, пикапи и джипове.
Най-сетне пристигаме в имението и спираме пред внушителната каменна къща, където живеят братята. Докато слизам от колата, снежинки ме гьделичкат по носа и кацат върху миглите ми. Усещането е прекрасно, обаче веднага ми става страшно студено. Това не трае дълго - двамата с Фриц влизаме заедно във вестибюла и само гледката на невъобразимо красивото фоайе е достатъчна, за да ме сгрее. Догени се втурват към мен, сякаш ме грози опасност да измръзна до смърт. Донасят ми пантофи, които да обуя вместо ботушите си, топъл чай и кашмирена наметка. След като ми свалят дрехите като на дете, увиват ме в топлия шал и ми тикват горещия чай в ръцете, аз се отправям към стълбите.
Рот ме чака в кабинета си...
(изрязано)
...Тръгвам си от кабинета на Рот и се връщам във фоайето, където ме чака Фриц с якето и дебелите ми ботуши. Следващото интервю е с Тор и икономът ще ме откара до къщата му - очевидно тази нощ братът не е дежурен.