Дж. P.: Рот каза, че се бил развилнял.
Уелси: (поклаща глава и отива до хладилника) Бела... моля се за нея. Моля се всеки ден. Даваш ли си сметка, че са минали шест седмици? Шест седмици, (връща се с пластмасова кутия, която пъхва в микровълновата) Не мога да си представя онези лесъри какво... (прокашля се и натиска няколко копчета; разнасят се изпиуквания, последвани от бръмчене) Както и да е. Тор дори не се опитва да поговори разумно със Зи. Никой не го прави. Това отвличане като че ли... ами като че ли отключи нещо у него. Част от мен... знам, че ще прозвучи ужасно, но донякъде ми се иска Зи да открие тялото й. Иначе няма да успее да продължи напред и до Нова година ще е напълно полудял. И още по-опасен, отколкото е вече. (микровълновата спира и изпиуква)
Дж. P.: Не е ли... не съм сигурна коя е точната дума... не е ли изумително колко много го е грижа?
Уелси: (излива джинджифиловия сос върху ориза, слага кутията в съдомиялната, а после изважда салфетка и лъжица) Напълно изумително. В началото ми вдъхна надежда... нали се сещаш, че го е грижа за някого, за нещо. А сега? Сега се тревожа още повече. Не виждам как нещата могат да свършат добре. Ни най-малко. Хайде, да вървим в стаята на Джон.
Двете с Уелси излизаме от кухнята, прекосяваме дългата всекидневна, която представлява прекрасна смесица от съвременна архитектура и старинно обзавеждане и картини, и поемаме по коридора, където се намират спалните. Тази на Джон е последната, преди голямата спалня на Тор и Уелси, която заема левия ъгъл на къщата. Когато се приближаваме, чувам...
Дж. P.: Това да не е...
Уелси: Аха. Маратон с филмите за Годзила. (бутва вратата и казва тихичко) Здравей. Как си днес?
Стаята на Джон е издържана в тъмносиньо, а в изчистените линии на бюрото, таблата на леглото и писалището, се усеща нещо от Франк Лойд Райт. На светлината, хвърляна от телевизора, виждам Джон в леглото, обърнат на една страна. Кожата му е бяла като чаршафите, само бузите му горят от треската. Очите му са затворени, а устата - полуотворена, при всяко поемане на дъх гърдите му просвирват. Тор се е настанил до него, облегнат на таблата. До огромното тяло на брата, Джон прилича на двегодишно дете. Ръката на Тор е протегната и Джон се е вкопчил в нея.
Тор: (кимва ми и изпраща въздушна целувка на своята шелан)
Не е много добре. Мисля, че температурата му е още по-висока. (Докато той казва това, от телевизора насреща ни Годзила надава мощен рев и започва да тъпче сградите... горе-долу същото, което вирусът прави в тялото на Джон.) Уелси: (оставя купичката и се навежда през Тор) Джон?
Джон отваря очи и се опитва да седне, ала Уелси поставя ръка на бузата му и му прошепва да остане легнал. Докато тя говори тихичко на Джон, Тор се привежда напред и обляга глава на рамото й. Давам си сметка, че е изтощен - без съмнение, от будуване и тревоги за Джон.
Докато ги гледам заедно, искрено се радвам за Джон, но освен това съм и леко разтърсена. Трудно ми е да не си го представя в порутения тавански апартамент в онази пълна с плъхове сграда, болен и самичък. Въпросите, започващи с „ами ако", са твърде смущаващи. За да не се разстроя съвсем, насочвам вниманието си към Тор и Уелси и това, че двамата са го направили част от семейството си.
След малко Уелси се настанява до Тор, който й прави място, като прибира крака, и слага свободната си ръка, онази, която Джон не държи, върху корема й.
Уелси: (поклащайки глава) Ще се обадя на Хавърс.
Тор: Мислиш ли, че трябва да го оставим в клиниката?
Уелси: Те ще решат.
Тор: Сложил СЪМ вериги на рейндж роувъра. Само кажи и ще
те откарам.
Уелси: (потупва крака му и се изправя) Ето защо се омъжих за теб.
Уелси излиза, а аз оставам на прага, чувствайки се безполезна. Господи, колко много въпроси исках да задам на Тор, ала сега те до един ми се струват толкова маловажни.
Дж. P.: Май е най-добре да си вървя.
Тор: (разтърквайки очи) Да, така изглежда. Извинявай.
Дж. P.: Моля ти се... няма защо. Трябва да се погрижите за него.
Тор: (свежда очи към Джон) Да, така е.
Уелси се връща. Присъдата на лекаря е, че Джон трябва да постъпи в клиниката. Обадила се е и на Фриц, за да дойде да ме вземе, ала ще му отнеме време, затова ми казват да заключа къщата, когато си тръгна. Последвам Тор, понесъл Джон на ръце, по коридора, през всекидневната и обратно в кухнята. Вместо да го накарат да си сложи яке, Джон е увит в топла завивка, а на краката му нахлузват чифт пантофи като онези, които дадоха и на мен... само дето неговите са по-малки.