Решение? Трябваше да се опита да размърда ръце и крака. Ако не бяха пристегнати с окови, значи за пореден път бе попаднал в менгемето на собствения си ум, миналото се бе пресегнало през гробищната пръст на спомените и го бе сграбчило в костеливите си ръце. Успееше ли да размърда ръце и крака, усетеше ли чисти чаршафи, всичко щеше да бъде наред.
Така. Да размърда ръце и крака.
Ръце. Крака. Трябваше да ги раздвижи.
Хайде.
О, Господи... проклятие, размърдайте се!
Нито ръцете, нито краката му помръднаха и в парализата на тялото му истината го проряза като с хищни нокти. Намираше се във влажния мрак на килията, прикован по гръб върху коравата маса с тежки, метални белезници. Много скоро Господарката щеше да дойде със своите любовници и те щяха да правят с него каквото си поискат, да омърсят кожата му, да осквернят самата му същност.
Той простена, жалостивият звук отекна в гърдите му и се откъсна от устните му, сякаш облекчен да се изплъзне от него. Бела беше сънят, а кошмарът - действителността.
Бела беше само сън...
Откъм скритото стълбище, идващо от спалнята на Господарката, отекнаха стъпки, звукът бързо се усилваше. А после към тях се присъединиха още.
С животински ужас мускулите му се свиха, вкопчиха се в костите, в отчаян опит да се отскубнат от скверните окови на плътта, която много скоро щеше да бъде докосвана, завладяна, използвана. Пот изби по лицето му, а стомахът му се сви и в него се надигна жлъчка, запроправя си път по хранопровода към устата му...
Някой плачеше.
Не... скимтеше.
Детски плач долетя откъм ъгъла на килията.
Той спря да се съпротивлява, чудейки се - какво ли правеше дете в място като това? Господарката нямаше деца, нито беше забременявала откакто го притежаваше...
Не... чакай малко... той беше довел детето тук. Неговото дете плачеше в ъгъла... и Господарката щеше да го открие. Щеше да го открие и... 0, господи.
Вината беше негова. Той беше довел детето тук.
Изведи го оттук. Изведи го...
Зи сви ръце в юмруци, заби лакти в масата и извика на помощ цялата сила, която притежаваше. Сила, която идваше не само от тялото му, а бе родена от самата му воля. С мощен напън той...
...не направи абсолютно нищо. Оковите се впиха в китките и глезените му чак до костта, разкъсаха плътта и кръвта му се смеси с облялата го ледена пот.
Вратата се отвори, бебето продължаваше да плаче, а той не можеше да го спаси. Господарката щеше...
Обля го светлина и най-сетне го изтръгна от съня, Изтърси се от двойното легло, сякаш бе пометен от някой шевролет. Зае бойна поза - ръцете му бяха свити в юмруци пред гърдите, раменете му - изопнати като стоманени въжета, краката - готови за скок.
Съвсем бавно Бела се отдръпна от лампата, която бе запалила, сякаш се боеше да не го стресне.
Зи се огледа наоколо. Както обикновено, нямаше никого, с когото да се бие, но за сметка на това беше успял да събуди всички. В ъгъла Нала плачеше в кошчето си, той бе изкарал акъла на своята шелан. Отново.
Нямаше никаква Господарка. Нямаше ги и нейните приближени. Никаква килия и никакви белезници, приковаващи го към корава маса вместо легло.
Никакво дете, затворено в килията с него.
Бела стана, отиде до кошчето и взе почервенялата, пищяща Нала на ръце. Дъщеря й обаче не искаше да бъде успокоена от нея. Протегнала пухкави ръчички към Зейдист, тя пищеше за баща си, а по личицето й се стичаха сълзи.
Бела почака малко, сякаш се надяваше, че този път ще бъде различно, че той ще дойде при тях, ще вземе в прегръдките си и ще утеши детето, което толкова отчаяно се молеше за него.
Зи заотстъпва, докато раменете му не се опряха в стената, и скръсти ръце пред гърдите си.
Бела се обърна и като зашепна тихичко на дъщеричката си, отиде в детската стая. Вратата се затвори зад гърба й, приглу-шавайки хленченето на детето.
Зи се плъзна по стената и седна на пода.
- По дяволите!
Потърка късо подстриганата си коса, а после сложи ръце на коленете си. След няколко секунди си даде сметка, че седи точно както някога в килията - облегнал гръб на ъгъла срещу вратата и вдигнал колене пред себе си, а голото му тяло бе разтърсвано от ледени тръпки.