Така че се беше намесила Мириам. Бедната Мириам, вярната му сестричка, неговият тъмен ангел. Щеше да скърби за нея винаги, но въпреки това изпитваше виновно облекчение, че тя вече никога няма да изпълнява убийствените му фантазии.
През онзи ужасен следобед, свит в задушния миризлив шкаф, пълен със стари ботуши със засъхнала кал по тях, остри инструменти и миши изпражнения, той искаше баща му да умре. Представяше си как го убива, как го гледа как гори.
— Не си играйте с кибрита — жизнерадостно ги предупреждавате Даяна. — Не искаме къщата да стане на пепел, нали?
О, да, той искаше. Искаше къщата да изгори — с всяка частица на шестгодишното си същество. Искаше го толкова много, че Мириам беше доловила убийствената му енергия като полтъргайст и беше превърнала фантазията му в реалност.
Така ли беше станало?
Беше го направила пак, когато новият мъж в живота на Даяна искаше да го изпрати в интернат. Раф си представяше, че го гледа как се дави. Мириам го беше направила.
А после? Беше ли искал и Антъни да умре? Не съзнателно, но може би Мириам беше усетила подсъзнателните му желания. Ами Кърстен? Беше сигурен, че не искаше тя да умре — все още я обичаше, за бога, — но пък това е проблемът с желанията. Човек не може да ги контролира. Понякога дори не знае какви са.
Мириам обаче излезе от контрол. Той си мислеше, че може да я заплаши с дневника на Кърстен, но не се получи. Беше й се разминавало толкова пъти, че се мислеше за непобедима, а Сам беше следващата в списъка й, той го усещаше с мозъка на костите си. Когато видя Сам да свири на концерта, разбра, че ако не спре Мириам, Сам ще плати с живота си.
Мириам. Даяна. Раф. Кой от тях всъщност беше птицата убийца?
Даяна вдигна очи от списанието и каза:
— Има една интересна статия за видрите. Искаш ли да ти я прочета?
— Не, благодаря, майко. По-добре да поспя.
— Тогава ще изляза да разходя Бобо на паркинга. Да ти донеса ли нещо преди това?
— Благодаря. Имам си всичко.
— Много хубаво, миличък — каза Даяна. И се усмихна.