Около него се възцари странна тишина, дълбоката сковаваща тишина като, когато вали сняг, тишината, която настъпва след катастрофа.
Беше неправилното убийство, разбира се. Веднага го беше разбрал. Винаги беше неправилното убийство.
Посегна за тефтера, извади писалка от джоба на ризата си и започна да си води бележки с елегантния си дребен почерк. Правото и всичките му сигурни факти бяха безотказно убежище. Непоносимият хаос на човешкото страдание, сведен до съдебна игра. Игра, в която той беше добър и знаеше да печели. Раф Хаус беше извървял дълъг път.
И докато пишеше, се замисли: дали Хобдънови имаха куче?
Малкото момченце тича през тревата. Висока влажна трева, която мокри голите му колене. В гърдите му има непоносима болка. Страх и тъга. Не му достига дъх от тичането — толкова отдалеч тича. Чак от пътя. В ръцете му има мъртва тежест, а в сърцето му — ужас.
Пред него е къщата. Където ще го чака татко.
— Съжалявам, тате. Не беше нарочно… Не ми се сърди, тате, моля те, недей…
2.
На задната стена на къщата на Раф, по средата между първия и втория етаж, Сам насмалко да се откаже.
Беше се включила охранителната светлина и тя се чувстваше изложена на показ като морска звезда върху камък. Предполагаше, че прозорецът на банята над кухнята ще е открехнат, но нямаше късмет. Беше плътно затворен и заключен. Не смееше да рискува и да строши някое стъкло, докато не излезе от обхвата на охранителната светлина, което значеше, че трябваше да се качи по-високо.
На двайсет стъпки от земята страшно й се зави свят. Сърцето й заби като лудо. Това пълзящо растение не беше от полезния театрален тип, по който се катереха ромеовците — лесно, все едно е стълба. Имаше опасност всеки момент да поддаде. Плочките отдолу щяха да направят приземяването твърдо. Представи си как пада, как черепът й се пръсва на изисканите йоркски плочки във вътрешния двор на Раф.
„Съсредоточи се. Не мисли“.
Протегна ръце и се вкопчи в увивното растение, опряла буза в затоплените през деня тухли. Заради световъртежа й се струваше, че може да се хвърли от стената като новооперено птиченце и да полети. „Не го прави! Дишай. Спокойно. Не бързай!“
И без това вече нямаше избор, слизането винаги беше по-трудно. Освен това залогът беше прекалено висок, за да се откаже.
От отвъдната страна на къщата долиташе нестихващият шум от уличното движение по Холанд Парк авеню. Не спираше дори в два през нощта.
Непреклонно, бавно, като опитваше всеки клон, преди да му повери тежестта си, Сам се катереше по стената. Раницата нарушаваше равновесието й. Чукът, който беше затъкнала в колана си, се впиваше в ребрата й. Главата и раменете й вече бяха извън обсега на светлината. А след малко и тялото й.
Протегна ръка нагоре и задра с кокалчетата си долната страна на каменен перваз. Перваз на прозорец. Замоли се на бога да е отворен, поне открехнат.
Премести се вляво, за да се качи странично.
Докато се протягаше, стената избухна в шум и някаква птица с крясък забърса бузата й. Тя се изпусна, за миг увисна във въздуха, мускулите й бяха вцепенени от шока, и се загледа в локвата светлина на плочника. Едва не полетя надолу, но в последния момент пръстите й сграбчиха един клон и се вкопчиха в него; сърцето й биеше като лудо. Пронизителните крясъци на изплашения кос замряха в тъмнината.
— Проклета птица! — Не можеше да си поеме дъх. Едва не я беше убила.
Студена пот обля тялото й. Беше се вкопчила в пълзящото растение; само силата на волята й я задържаше.
Охранителната светлина угасна. След секунда очите й привикнаха с мрака.
В кошмарите си, когато трябваше да мине през някоя дупка в пода, винаги беше тъмно, дори по-тъмно от тук. Слепи очи, взиращи се в чернотата.
„Просто се катери!“
Бавно, болезнено, тя се набра, докато бедрата й не се изравниха с перваза на прозореца. След това, не смееше да диша, намести крака на клона и се протегна, за да опита прозореца. Здраво затворен. Разбира се. „Примири се, Сам. Заминали са за уикенда. Ти какво очакваше? Да оставят изтривалка с «добре дошли» на крадците ли?“
Непохватно измъкна чука от колана си. Преди да тръгне, го беше увила в памучен шал и го беше овързала с канап. За да заглуши шума. Молеше се да се получи.
Чукът удари стъклото с мек звук. Прозорецът не се счупи. Тя опита отново, по-силно. Пак не стана. Третия път — обзета от гняв срещу всички чукове и упорити прозорци — замахна широко, забравила тежестта на раницата на раменете си, забравила неустойчивостта на клона, на който се крепеше. Когато чукът мина през стъклото, лявата й ръка все още беше вкопчена в бръшляна, който вече се откъсваше от стената, и тя се люшна назад. Черната пустота се завъртя около нея. В последния момент тя се хвана за ръба на прозореца, хвърли чука вътре, стъклата се забиха в дланта й, по тя се държеше, за да остане жива, драскаше с тъпите носове на маратонките си, за да намери опора. След това постепенно, болезнено, всеки сантиметър й костваше огромни усилия, се издърпа, напипа резето от вътрешната страна на прозореца, махна го, а после се преметна през перваза и падна сред стотици парченца стъкло в още по-гъстия мрак в къщата.