— Какво…
Мъжът бе също толкова смаян.
Веднага се виждаше защо Лола го сваля. Дори разрошен и с измачкани дрехи като след дълъг купон, младежът, който беше казал, че е стажант на Раф, беше привлекателен. Рошава кестенява коса и големи кафяви очи, в момента опулени от изненада. Челюстта — сега увиснала от смайване — беше волева и силна.
Той примига, пое си дъх и отвори уста.
— Шт! — изсъска Сам. — Лола не бива да разбере, че съм тук.
— Лола? Познаваш ли я?
— Разбира се, че я познавам.
— Коя си ти? И какво правиш тук?
— Аз съм… — Тя се поколеба. Напоследък не и беше приятно да дава информация на никого, да не говорим за непознати, особено на непознат, който е приятел на Лола.
— Откъде да знам, че не си крадла? — попита той.
— Не ставай смешен.
— Така ли? И какво правиш в кабинета на Раф? На загасени лампи? В два през нощта?
— Аз… мога да ти обясня.
Той беше изтрезнял от шока. Гледаше я внимателно.
— Давай тогава.
— Търсех нещо.
— На тъмно?
— Нещо, което е мое.
— Тогава защо се криеш?
— Имам си причина.
— Каква?
Лола извика нещо от кухнята.
— Лично е — каза Сам.
— Не ти вярвам. Ще извикам полиция.
— Тогава ще изглеждаш като съучастник. — Сам дълбоко си пое дъх. — А не вярвам на Раф да му хареса. Аз съм дъщеря на Кърстен. — Изражението му не се промени, така че тя добави: — Не знаеш ли? Кърстен, жена му. Тя умря.
— А! — Той отстъпи в гостната и затвори вратата точно когато Лола се върна. Сам задържа дъха си. „А“. Какво значеше това „А“? Че й беше повярвал и няма да я издаде, или че ще вдигне тревога?
— Какво правеше там? — попита Лола.
— Стори ми се, че чух нещо. Помислих си, че може да е крадец — отвърна мъжът.
— И?
Кратка пауза, след това Сам го чу да казва:
— Явно ми се е сторило.
Тя въздъхна с облекчение.
— Нали ти казах!? — Лола отново тържествуваше. — Тази къща може да ти изкара акъла.
3.
Въпреки че с Кърстен бяха разделени през последните девет месеца преди смъртта й, лондонската им къща, в която бяха живели щастливо, изглеждаше най-подходящото място, където приятелите и роднините да се съберат да я поменат.
Последния път, когато Сам беше идвала тук, валеше. Беше само преди две седмици, но средата на август все едно беше друга епоха. Просторната гостна на Раф беше пълна с опечалени, жените в черен лен и сива коприна, мъжете — с тъмни костюми. Двойните врати към кабинета на Раф бяха широко отворени и хората се струпваха и там. Навън дъждът се лееше върху лятната градина.
И всички се държаха много мило със Сам.
И тактично. Беше особено важно да са тактични. Все още не беше имало разследване, така че думата „самоубийство“ не се изричаше на глас, но се виеше между говорещите като дим, мушваше се в джобове мълчание, заливаше празното пространство на недовършените изречения. „Горката Сам. За нея сигурно е още по-страшно, като знае как е умряла майка й… Най-лошо е, когато… Човек никога не би си помислил, че Кърстен е от типа, който… може да направи нещо подобно. Бедната Сам. Дали ще се оправи?“
Бедната Сам. Бедната Сам искаше да разбие чашата си в изисканите стени и да изкрещи, че не знаят какво говорят.
Бедната Сам се чудеше защо изобщо участва в този фарс. Трябваше да зареже всичко и да си тръгне веднага, но остана, защото имаше хора, които искрено обичаха майка й, и въпреки че бяха заблудени за начина, по който беше умряла Кърстен, Сам усещаше подкрепата им, нещо от духа на майка й витаеше в стаята, когато те говореха за нея.
Хора като сестрата на Раф — Мириам и съпруга й Джони Джонс. Сам хареса Джони още първия път, когато го видя. Всички го харесваха. Когато се беше нанесла с Раф и Кърстен, той се беше втурнал в живота й като целогодишен Дядо Коледа. Едър и щедър, румен, с глас като греяно вино и смях, който подобрява настроението при всякакви обстоятелства.
— Милата ми Сам — каза той и я стисна в прегръдка, с която би се гордяла всяка самоуважаваща се мечка, — ти си толкова смела и прекрасна. Трябва да ни дойдеш на гости в Уордли. Нали, Мири?