Бащата на Изабел беше адвокат с политически амбиции, но нямаше нито способностите да ги осъществи, нито чар, който да подпомага създаването на връзки при липсата на талант. Беше отегчен от многобройното си женско домочадие и по време на хранене четеше статии за политически интриги в парижките вестници. Нямаше никаква представа какви сложни страсти се разгаряха в семейството му. Той мъмреше момичетата, че имат лошо поведение и от време на време ги наказваше сурово, но иначе не изпитваше никакъв интерес към тяхното развитие. Заради пълното му безразличие мадам Фурмонтие беше започнала да се интересува малко прекомерно от модата и външния си вид. Предполагаше, че мъжът й си има любовница в Руан и затова вече не проявява никакво внимание към нея. За да компенсира този евентуален негов грях, тя посвещаваше цялото си време на това да бъде привлекателна за мъжете.
Година след провала на аферата й с женения архитект, Матилда беше омъжена за местен лекар, което накара родителите й да си отдъхнат, а сестрите й да й завиждат. Предполагаше се, че след като и другите момичета напуснат дома, Изабел ще остане, за да се грижи за родителите си.
— Това ли ще стане с мен, Жан? — питаше тя сестра си. — Ще остана завинаги при тях и ще ги гледам как остаряват?
— Би им се искало да е така, но мисля, че нямат право да го очакват от теб. Трябва сама да градиш живота си. Ако никой не се ожени за мен, ще живея в Париж и ще отворя магазин.
— Нали щеше да ставаш мисионерка в джунглата?
— Само ако магазинът ми фалира и любовникът ми ме напусне.
Жан имаше повече чувство за хумор и способност да се дистанцира от другите сестри и разговорите с нея даваха на Изабел усещането, че историите, които четеше в книгите и вестниците, не бяха просто част от нечий чужд живот, както някога бе смятала, а са отворени до известна степен и за нея. Обичаше Жан и никой друг.
На осемнайсет Изабел вече беше самостоятелна, но нежна девойка, която нямаше никакъв отдушник нито за естествените си инстинкти, нито за кипящата си енергия, потискана от скуката и апатията в дома на родителите й. На сватбата на сестра си Беатрис тя се запозна с млад пехотински офицер на име Жан Дестурнел. Той й говореше любезно и очевидно харесваше нещо у нея. Изабел, която беше свикнала да смята себе си за блед заместител на така мечтаното момче в семейството, беше объркана, че някой я смята за уникална и достойна за опознаване заради самата нея. А и Жан не беше какъв да е — бе внимателен и красив по всеобщо мнение. Пишеше й писма и й пращаше малки подаръци. След година ухажване, по-голямата част от което преминаваше в епистоларна форма, тъй като назначенията на Жан не му позволяваха да бъде често в Руан, бащата на Изабел се намеси в семейния живот, което рядко се случваше. Когато Жан дойде на гости на Изабел, той го повика и му каза, че е прекалено възрастен, с прекалено нисък чин, от прекалено незначително семейство и прекалено муден в ухажването си. Дестурнел, който беше общо взето срамежлив мъж, беше сварен неподготвен от силната съпротива на Фурмонтие и започна да се съмнява в собствените си мотиви. Беше омагьосан от характера на Изабел и от различната й външност, която вече се отличаваше от тази на другите момичета на нейната възраст. След вечеря в столовата обичаше да се прибере в стаята си и да си мисли за тази витална млада жена. Оставяше въображението си да се вихри върху подробностите от нейния женствен живот у дома, върху примамливото домашно спокойствие и компанията на двете й неомъжени сестри Делфин и Жан. Харесваше му да ги сравнява и оставаше доволен от неочакваната си преценка, че най-малката, напълно незабележима за останалите, беше най-красива и най-интересна. Но въпреки че Изабел Фурмонтие със своята бледа кожа, свежи дрехи и весел смях без съмнение представляваше прекрасен извор на облекчение от ежедневието в армията, той не беше сигурен, че дълбоко в сърцето си има ясно намерение да се ожени за нея. Може би ако Фурмонтие не се беше намесил, щеше естествено да се стигне до това, но внезапният пристъп на свенливост доведе и до разрушително съмнение.