При следващото си посещение след няколко месеца той изведе Изабел на разходка в градината и й каза, че го изпращат в чужбина и няма да е в състояние да продължи връзката си с нея. Заобиколи въпроса за женитбата с оправдания колко е беден и недостоен. Изабел не я беше грижа дали ще се ожени за нея или не, но когато й каза, че повече няма да се виждат, изпита истинска агония от загубата; беше като дете, чийто единствен източник на любов е изчезнал.
В продължение на три години тази загуба оцветяваше всеки един момент от деня й. Когато накрая болката стана поносима, раната все пак остана, не зарастваше и най-малкото нещо можеше да я отвори отново. Безгрижната невинност на незабелязано дете изчезна, но с времето благият й характер и уравновесеността й се върнаха. На двайсет и три години вече не беше бебето на къщата; изглеждаше по-възрастна за годините си и започна да изгражда собствен стил и маниери, които нямаха нищо общо с тези на родителите й и на по-големите й сестри. Майка й беше малко уплашена колко категорична във вкусовете и сигурна в мненията си беше станала. Изабел чувстваше, че пораства и не срещаше никаква съпротива в това.
На някакво празненство баща й беше чул за местно семейство на име Азер, което отишло да живее в Амиен, където съпругата починала и оставила две малки деца. Успя да уреди запознанство и очевидно хареса Рене Азер от пръв поглед. Изабел нямаше да бъде утеха за старините му, както се беше надявал; бе станала твърде своенравна, за да се грижи за къщата и макар да помагаше много на майка си, понякога заплашваше да изложи баща си. В стриктния и опитен Рене Азер той видя решението на много проблеми.
Бракът беше ловко наложен на Изабел и от двамата мъже. Баща й натискаше струната на съчувствието й към Азер, а той пък от своя страна я запозна с децата си, които бяха в много пленителна възраст. Азер й обеща известна независимост в съпружеския им живот и Изабел, която копнееше да се спаси от дома на родителите си, се съгласи. Най-важен се оказа интересът й към Лизет и Грегоар; искаше да им помогне и да удави собствените си разочарования в техните успехи. Освен това с Азер се споразумяха да имат и собствени деца. Така от малката Фурмонтие тя се превърна в мадам Азер, жена с достойнство, надхвърлящо възрастта й, дама с подчертан вкус и мнение, но и с достатъчно естествена импулсивност и любвеобилност, които не бяха задоволени от нищо в досегашния й живот. Азер отначало се гордееше, че се е оженил за толкова млада и привлекателна жена и обичаше да я показва пред приятелите си. Под грижите й децата му се развиваха прекрасно. Лизет беше преведена с такт през смущаващите промени в тялото й, а Грегоар бе насърчаван в ентусиазма му и принуден да подобри маниерите си. Всички в града уважаваха мадам Азер. Беше нежна и предана съпруга, а мъжът й не изискваше нищо повече от нея. Тя не го обичаше, но той се боеше да предизвика едно толкова ненужно чувство. Мадам Азер се сля с новото си име. Беше доволна от ролята, която бе приела, и смяташе, че стремежите й са безопасно забравени завинаги. Парадоксално, но макар да не си даваше сметка за това, именно хладината на съпруга й поддържаше желанията й живи.
Той смяташе раждането на още деца за важно доказателство за обществения му статус и потвърждение, че бракът му е балансиран и че възрастта му и разликата във вкусовете нямат значение. Лягаше до жена си делово и я покоряваше като хищник; тя му отвръщаше с покорно безразличие, защото той не й даваше никаква друга възможност. Правеше любов с нея всяка вечер, но още щом започнеше, по всичко личеше, че иска да свърши възможно най-бързо. След това никога не споменаваше какво са вършили заедно. Мадам Азер отначало беше уплашена и засрамена, но постепенно започна да изпитва потиснат гняв към отношението на съпруга си; не разбираше защо не говореха за този аспект от живота си, който очевидно значеше толкова много за него, нито защо стряскащата интимност на акта не отваряше врати в ума й, не се свързваше с дълбоките чувства и желания, които бяха започнали да се надигат в нея още от детството.
Тя не забременяваше и всеки месец, когато отново и потечеше кръв, той ставаше все по-отчаян. Обвиняваше и себе си. Започна да си мисли, че нещо не е наред с него, макар вече да имаше две деца, които доказваха, че това е малко вероятно; дори в тишината на нощта у него се зараждаха подозрения, че е наказан, задето се е оженил за Изабел, макар че не можеше да каже защо се е случило и къде бе сбъркал. С течение на времето раздразнението му се отрази и на честотата, с която бе в състояние да спи с жена си. Освен това започна да разбира, че тя не изпитва никакви чувства към него, но изследването на този факт и намирането на лек за него му се струваше толкова отвратително, че дори не можеше да се застави да го приеме.