Мадам Азер сякаш се събуди от транс. Изправи гръб и забеляза с очевидна тревога положението на левия си крак. Грегоар пъхна стъклен буркан във водата с надеждата да хване риба.
Когато слязоха и благодариха на семейство Берар за любезността им, Стивън нарами кошниците, одеялата и чадърите и поведе групата обратно към булевард „Канж“. С радост предаде багажа на Маргьорит в коридора и се качи в стаята си. Свали си яката, която смяташе, че всички очакват да носи, и влезе в банята в края на коридора, някога предназначена за прислугата. Напълни ваната със студена вода и се потопи изцяло, включително и главата, като остави ледената течност да проникне до корените на косата му.
Върна се в стаята си, увит в хавлия, взе колода карти и ги пръсна по масата, сякаш се канеше да реди пасианс. Последователността, в която ги местеше, беше научил от един приятел на дядо си — суеверен старец, който си изкарваше прехраната с предсказания. Като дете Стивън беше очарован от него и системите му за гадаене и понякога, когато оставаше сам, отново се чувстваше изкушен от картите. Ако дама каро се окажеше в лявата купчина, а вале пика — в дясната, тогава мадам Азер… Разбърка картите и пак започва да ги реди в странни комбинации полунашега, полусериозно.
Извади една книга и я сложи на леглото, защото знаеше, че до вечерята има поне още час. Църковната камбана заби и от градината се чу отново песента на птиците. Заспа под звуците им и сънува един от онези сънища, които го преследваха цял живот. Опитваше се да помогне на попаднала в стаята птица да излети през прозореца. Крилете й се удряха трескаво в стъклото. Изведнъж цялото помещение се изпълни със скорци, които се движеха по инстинкт в ято. Блъскаха криле в стъклата, пърхаха в косата му, а след това посегнаха с човки към лицето му.
На следващия ден Стивън получи телеграма от Лондон, че трябва да се върне веднага щом завърши работата си. Той отговори, че ще му трябва още един месец — все още имал доста да учи за практиките в Амиен, а Азер бил обещал да го запознае и с други производители. Освен това му трябвала допълнителна информация за финансите на Азер, преди да докладва за разумността на инвестицията.
Прати отговора си същата вечер, обзет от паника, че ще се наложи да се върне в Англия, преди да се справи с раздиращите го противоречиви страсти. По време на вечерята наблюдаваше под слабата светлина как мадам Азер сервира храна на семейството си и гостите, някакви братовчеди на Азер, и беше обзет от отчаяние, докато се взираше в чертите й, в извивките на косата й и уверените й движения. Не можеше повече да си позволи да се залъгва пасивно.
На другия ден във фабриката разбра, че стачката на бояджиите може да обхване и другите текстилни работници и да предизвика пълно спиране на производството. По обед се проведе събрание на работниците, на което говори Меро. Той им каза, че трябва да подкрепят колегите си от индустрията, като им носят храна и дрехи, но няма да е в тяхна полза да стачкуват.
— Трябва да мислите за собствените си семейства и за собствения си живот — каза им Меро. — Вярвам, че дългосрочното бъдеще на този бранш е в събирането на едно място на всички процеси и в създаването на един орган, който да представлява всички работници. Но за момента нещата са такива, каквито са и трябва да се справим с тях. Не е време за напразни жестове, не и когато сме така заплашени от чуждестранната конкуренция.
Речта на Меро беше предпазлива по типичния за него начин. Той нямаше доверие на горещите глави начело на стачката, също както не вярваше и на собствениците. Преди да обобщи забележките си, край вратата откъм улицата настана раздвижване. Тя се отвори рязко и няколко млади мъже се втурнаха вътре. Носеха знамена и крещяха лозунги. Меро помоли за спокойствие от подиума, докато петима или шестима полицаи — някои с раздърпани униформи, подсказващи, че вече са преминали през схватка — се опитаха да изгонят демонстрантите. Много от работничките край вратата отстъпиха, уплашени от ударите, които започнаха да се разменят.
Люсиен Льобрун, който беше сред първите, влетели вътре, се качи на подиума до колебливия Меро. Изглеждаше привлекателен с честните си сини очи и вълнистата си кестенява коса, които донякъде компенсираха подозрителността, с която мнозина от работниците гледаха на младостта му. Той помоли Меро, позовавайки се кротко на приятелството им, да се обърне към мнозинството и Меро накрая му отстъпи мястото си.