— Не съм имал родители — каза Стивън. — Дори не ги познавам. Отгледан съм от баба си и дядо си, а след това бях в дом, докато оттам не ме взе един мъж, когото никога не бях виждал преди.
Лизет се изчерви и преглътна с мъка; по лицето на мадам Азер за миг се изписа загриженост.
— Извинете, мосю — каза тя. — Лизет не спира да задава въпроси.
— Няма за какво да се извинявате. — Той се усмихна на Лизет. — Наистина няма. Не се срамувам.
Маргьорит донесе говеждо филе върху чиния със сини шарки, която постави пред мадам Азер.
— Да донеса ли червено вино? — попита тя. — Има останало от снощи.
— Добре. — Мадам Азер сложи резен кърваво месо в трите чинии, а Стивън напълни пак чашите. Не спираше да мисли за притискането на крака на мадам Азер в неговия във водните градини. Кожата на голата й ръка беше леко загоряла; мъжката й жилетка и изрязаната блуза я правеха да изглежда дори още по-женствена от обикновено.
— Скоро се връщам в Англия — каза той. — Получих телеграма, че им трябвам в Лондон. — Никой не отвърна. Атмосферата натежа. — Със съжаление ще си тръгна — допълни той.
— Винаги можете да ни идвате на гости — обади се мадам Азер.
— Да, може да се върна отново някой ден.
Маргьорит донесе чиния с картофи. Лизет се протегна и се усмихна.
— О, приспа ми се — каза тя доволно.
— От виното е. — Мадам Азер също се усмихна и настроението отново се разведри. Завършиха обяда с плодове, Маргьорит сервира кафето във всекидневната. Седнаха край масата за карти, където Стивън беше играл първата вечер в къщата.
— Ще се разходя в градината — каза Лизет. — После може да се прибера в стаята си да подремна.
— Добре — отвърна й мадам Азер.
Лизет прекоси стаята с лека стъпка и изчезна.
Атмосферата веднага се промени и стана съвсем необичайна. Мадам Азер не можеше да погледне Стивън в очите. Тя беше свела поглед към масата и си играеше със сребърната лъжичка върху тънката порцеланова чинийка. Стивън усети как гърдите му се свиха. Стана му трудно да диша.
— Още кафе…
— Не.
Отново се възцари тишина.
— Погледнете ме.
Тя отказваше да вдигне глава. Изправи се и каза:
— Ще отида в стаята си да се захвана с шиенето, така че…
— Изабел. — Беше я хванал за ръката.
— Не. Моля ви, не.
Той я придърпа към себе си и я прегърна и с двете си ръце, за да не може да избяга. Очите й бяха затворени и той я целуна по устата, която се отвори под неговата. Усети как езикът й потрепна и дланите й се притиснаха в гърба му, след това се отскубна от здравата му хватка и скъса бялата си блуза. Показа се тънка сатенена презрамка. Тялото на Стивън пламна от желание.
— Трябва. За бога, трябва — каза ядно той.
Мадам Азер плачеше, макар очите й да оставаха затворени.
— Не, не мога, едва… едва ли ще е редно.
— Канеше се да кажеш, че едва ме познаваш.
— Не, само че не би било редно.
— Редно е. Знаеш, че е редно. По-редно не може да бъде. Изабел, разбирам те. Повярвай ми. Разбирам те. Обичам те.
Целуна я отново и устните й отново му отвърнаха. Усети сладостта на слюнката й, след това притисна лицето й към рамото си.
Тя се изтръгна пак от него и изтича от стаята. Стивън отиде до прозореца, хвана се за перваза и се загледа навън. Силата, която бушуваше в него, не можеше да бъде спряна. Онази част от ума му, която беше запазила самообладание, приемаше това; щом нуждата не можеше да бъде отречена, тогава въпросът бе дали щеше да я утоли с нейното съгласие.
Мадам Азер крачеше из стаята си и плачеше. Страстта й към него я задавяше, но и я плашеше. Щеше й се да го приласкае и едновременно с това той да я похити, да я използва както иска. Заливаха я вълни от желание и възбуда, каквито не познаваше. Искаше Стивън да съживи онова, което бе погребала от години, да разруши фалшивата й маска. Беше много млад. Тя се чувстваше несигурна. Искаше да го докосне.
Слезе долу толкова леко, че стъпките й не вдигнаха никакъв шум. Намери го да се бори със себе си, опрян на прозореца.
— Ела в червената стая — каза.
Когато Стивън се обърна, вече беше изчезнала. Червената стая. Той изпадна в паника. Знаеше, че е една от онези, които беше виждал, но никога не можеше да намери повторно — като място, към което се стреми в съня си, но не може да го достигне и то винаги остава някъде зад него. Затича нагоре по стълбите и я видя да изчезва зад един ъгъл. Тя тръгна по главния коридор към тесен проход, после отново се спусна надолу през малка арка. В дъното на коридора имаше заключена врата, която водеше към стаите на прислугата. Точно преди тях, на последната врата вляво, имаше порцеланова дръжка, която проскърца. Настигна я точно когато отваряше вратата към малка стая с метално легло с червена покривка.