Чу го как извика и усети раздвижване в себе си, за миг той сякаш стана още по-голям и двамата почти се споиха. Шокът от интимността на това, което беше направил, като остави част от себе си в нея, я хвърли в нова конвулсия, също като първата, но по-кратка и по-силна и тя за миг изгуби контакт със света.
Когато се съвзе достатъчно, за да отвори очи, видя, че Стивън вече не е върху нея, а лежи по корем на леглото с неудобно извърната настрани глава, сякаш беше мъртъв. Никой от тях не каза нищо. И двамата лежаха неподвижно. Отвън се чуваше птича песен.
Внимателно, почти свенливо Изабел прокара пръсти по щръкналия му гръбнак, след това по тесните му хълбоци, по бедрата, обрасли с меки черни косми. Взе ударената му ръка и целуна насинените и подути кокалчета.
Той се преобърна и я погледна. Косата й беше разрошена, различните й оттенъци се спускаха по голите й рамене и закръглените твърди гърди, които се повдигаха и спускаха от все още учестеното й дишане. Лицето и шията й бяха порозовели от притока на кръв по млечнобялата й млада кожа с кафяви и златисти лунички. Той се взря за миг в очите й, след това облегна глава на рамото й, а тя започна да го гали по лицето и косата.
Дълго лежаха озадачени и несигурни, без да продумат. После Изабел се замисли над случилото се. Тя се беше предала, но не пасивно. Беше искала да му даде този подарък; всъщност искаше да отиде по-далеч. Тази мисъл за миг я изплаши. Според нея бяха в началото на някакво пропадане, чийто край не можеше да си представи.
— Какво направихме? — попита тя.
Стивън седна на леглото и я хвана за ръцете.
— Постъпихме правилно. — Взря се настойчиво в нея. — Скъпа моя Изабел, трябва да разбереш това.
Тя кимна, без да каже нищо. Той беше момче, много мило момче, а сега тя щеше да го има завинаги.
— Стивън — каза тя.
За първи път произнасяше името му. Прозвуча му красиво с чуждия й акцент.
— Изабел. — Той й се усмихна отново и лицето й грейна в отговор. Притисна го към себе си, широко усмихната, макар че в ъгълчетата на очите й бяха започнали да се събират сълзи. Толкова си красива — каза Стивън. — Няма да знам с какви очи да те гледам в къщата. Ще се издам. Когато те видя на вечеря, ще си мисля за това, което направихме и ще си те представям както си в момента. — Той погали раменете й и постави опакото на дланта си върху бузата й.
— Няма — отвърна Изабел. — И аз няма да го правя. Ще си силен, защото ме обичаш.
Стори й се, че в открития поглед на Стивън няма страх. Когато ръцете му погалиха гърдите й, тя започна да губи концентрация. Бяха говорили само минута, но това, което си казаха и това, което думите им значеха, я накараха да се почувства неспособна да мисли. В тялото й се надигна много по-силно усещане, докато ръцете му се плъзгаха по меките й и добре пазени интимни части. Дишането й отново стана неравно; основите отново се срутиха и тя почувства как пропада напълно съзнателно надолу, без да вижда накъде.
Същата вечер Азер беше във ведро настроение. Меро беше почти склонен да приеме новите заплати на работниците и въпреки че още бояджии се бяха включили в стачката, шансът тя да зарази и други сфери на производството изглеждаше малък. Приятелят му Берар, който не се беше отбивал от седмица, беше обещал да намине със съпругата и тъщата си за една игра на карти след вечеря. Азер нареди на Маргьорит да донесе две бутилки бургундско от избата. Поздрави Изабел за външния й вид и попита Лизет какво е правила.
— Разхождах се в градината — отвърна тя. — Ходих чак до края й, там, където става съвсем дива. Седнах под едно дърво и мисля, че съм заспала. И сънувах много странен сън.
— Какъв? — Азер започна да тъпче лулата си с тютюн.
Лизет се изкикоти.
— Няма да ти кажа.
Изглеждаше разочарована, когато той спря да настоява и се обърна към съпругата си.
— А ти как прекара деня? Пак ли наложителни дела из града?
— Не, върших обичайните неща — отвърна Изабел. — Трябваше да говоря с месарчето. Отново ми пратиха не онези пържоли, които исках. Мадам Боне се оплакваше колко много работа има. А следобед четох книга.
— Нещо образователно или от твоите романчета?
— Нещо глуповато, което намерих в една книжарница в града.
Азер се усмихна доволно и поклати глава пред ниските вкусове на съпругата си. Смяташе се, че той чете само великите философи, често дори в оригинал, макар че, изглежда, се отдаваше на тези усърдни занимания насаме. Когато сядаше под лампата след вечеря, ръката му неизменно посягаше към лулата.