— Така. — Джак се приведе напред на мястото си. — Джаксън имаше прах от цимент в косите си, същият, който бе забелязан и при другите. В началото помислихме, че е от мястото, където бяха намерени, оградения терен на строежа, но Джаксън никога не е попадала там. Нито пък Листър. А при почистването й и по нея са открили сива прах. Може би имаме работа с нов Фред Уест, може би работи в строителството или прави ремонт на дома си. Но най-важното според мен е, че има връзки със „Сейнт Дънстан“.
— Мерилин. — Мадокс се изправи и почука с флумастера по зъбите си. — Мерилин, дай ми главния детектив. Това ще му допадне. И, Джак… — Настани се на бюрото и вдигна поглед към своя детектив инспектор. — Знам накъде биеш.
— Така ли?
— О, да. Вече имаш идея. Нали?
— Да, имам.
— Върви тогава. Вземи Есекс. Можеш да вземеш и Логан, когато се появи тук.
— Почакайте, почакайте. — Всички замълчаха. Криотос се бе намръщила. — Доколкото си спомням, каза, че по главата на Листър нямало следи.
— Не е имало нужда от следи — отвърна Кафъри. — Случаят е същият като при Хач — косата й е била с подходящия цвят. Отрязал я е, за да подхожда. Избрал я е, защото е било близо до това, което е искал. Джогингът е бил част от нейното ежедневие и маршрутът й минавал покрай „Сейнт Дънстан“. Мисля, че си я е набелязал точно тогава. Това е първият път, когато не е трябвало да вземе онова, което му се предлага, а е имал възможност да избира. Сега вече на лов за жертвите си излиза той самият.
— Но тя не е била, ъъъ… сещате се, отваряна. Птицата. Няма птица.
— Да. — Джак свали очилата и потърка очи. Когато отново вдигна поглед, всички видяха колко е изморен. — Защото не е била мъртва.
— Какво?
Кафъри постави ръце с дланите надолу върху масата и се вгледа в различните нокти на палците си, притиснати един до друг.
— Той ги е отворил, за да сложи там птицата. Той не е като Хартвълд, не желае жертвите му да са мъртви. Той е садист изнасилвач, смъртта не го забавлява. Предпочита те да са живи, за да може да се наслади на страха им. — Погледна право към Мерилин; смяташе, че тя няма да трепне. — Листър не е била отворена, поради простата причина че собственото й здраво сърце е тупкало в тялото й. Сърце, чиято реакция към мъченията е можел да чува.
— Какво се опитваш да ни кажеш? — попита тихо тя.
— Аз знам какво — заяви Есекс. — Птиците са били живи, когато са били зашити вътре. И са се съпротивлявали. Това му е напомняло… — Започна да развива ръкавите си, сякаш в стаята внезапно бе станало студено. — Напомняло му е звука на тупкащо сърце.
— Точно така. — Джак се изправи и си облече сакото. — Точно така.
Беше закъснял след цялото това вълнение от снощи. Имаше да мисли за толкова неща. За предстоящия си рожден ден, за Джони и, разбира се, за жената, която бе прекарала един ден и една нощ в апартамента му, омаломощена и прекършена.
Трепереше като се сетеше колко лесно беше отвличането, колко лесно и симетрично отърваването — в собствената й градина, така че да я намери съпругът й — и какво, разбира се, обещаваше този успех за в бъдеще.
В началото, докато седеше на задната седалка на колата й с безжичния електрически трион в стиснатата в юмрук ръка, тя просто бе изгубила напълно контрол над тялото си. Той си помисли, че бе получила епилептичен припадък: главата й започна да се мята наляво-надясно, краката й заудряха по пода на автомобила, устата й се задвижи беззвучно, зъбите тракаха в мрака. Но веднъж щом взе решение да я нокаутира — с дръжката на триона отстрани по главата — всичко стана лесно.
Имаше само един недостатък. Беше повярвал, след като я бе наблюдавал дни наред, докато сутрин подтичваше покрай „Сейнт Дънстан“, че бе избрал каквото трябва, че няма да се налага да прибягва до хирургическа намеса. Затова се разочарова горчиво, когато я разсъблече в апартамента си и видя гърдите й; тогава разбра, че ще се наложи да поотреже малко от тях. Това обаче беше дребна подробност в сравнение с изумителния успех на събитието, и самоувереността му, и без това нараснала през последните месеци, направи нов скок нагоре. До рождения си ден щеше да бъде готов за истинското нещо. Размишляваше над всичко това в прашната си, подобна на парник кухня. Отвори торбичка „M & M“ и разсеяно вкара пръст между пръчките на една клетка за птици, където четири окаяни, полуоплешивели зеброви сипки трепереха на пода. Не можеше да се сети кога за последен път ги беше хранил, но това нямаше значение сега.