До рождения му ден оставаше един ден. Само един ден. Взе бонбоните и се запъти към банята. Беше време да се приготви.
Точно в девет часа бяха изключени секретарите на телефоните в офиса за работа с персонала в „Сейнт Дънстан“.
— Персонал. На телефона е Уенди.
— Уенди. — Кафъри напъха вратовръзката в ризата си и се приведе над бюрото. — Обажда се детектив инспектор Кафъри от AMIP. Вие ни помогнахте с онази стаичка в библиотеката.
— О, да, да. Здравейте, инспекторе, здравейте. Чудех се кога ще имаме вести от вас. Това беше такъв шок за нас. Знаехте ли, че мистър Хартвълд беше изключително познато лице тук при нас? Държа да кажа, че съжалявам много, страшно съжалявам. Надявам се, че неговото поведение не е очернило „Сейнт Дънстан“ във вашите очи. На всички ще ни бъде много мъчно, ако… Нали разбирате, ние се гордеем с репутацията си и ако бях предположила дори за момент, че онзи ужасен човек може да й навреди, щях…
— Уенди.
— Да. — Тя преглътна и си пое въздух. — Простете.
— Водите ли документация кой взема отпуск в момента?
Когато й каза кого търси, тя заяви:
— Инспектор Кафъри, прехвърлям ви на изчакване, докато прегледам папката с отпуските. — Остави го в компанията на „Канон“ от Пахелбел, но се върна след по-малко от минута, задъхана и развълнувана. — Ало? Инспекторе?
— Да.
— Мистър Томас Кук е в отпуск, връща се на осми юни.
— Или така казва.
— Моля?
— Нищо. Имате ли адреса му?
Кук живееше на долния етаж на преобразуван двуетажен апартамент в Луишам. Никакви строителни работи на улицата или пред къщата. Остави Логан в сиерата, върху чийто капак от един платан капеше неспирно вода. Кафъри и Есекс вдигнаха шлиферите върху главите си и тръгнаха по асфалтирания преден двор, през дървената странична врата и в градината. Растителността беше буйна и отново не се виждаха следи от строителни работи. Къщата тънеше в мълчание: прозорците пустееха, всички завеси на първия етаж бяха дръпнати.
Двамата стояха в мократа трева и се взираха нагоре към капещия от островърхия покрив дъжд, когато радиостанциите им оживяха.
— Браво шест-нула-две от Браво шест-нула-шест. — Колкото и да беше абсурдно, Логан прошепна:
— Сър?
Кафъри измъкна радиостанцията от висящия на колана му калъф.
— Браво шест-нула-две получава.
— Някакво движение, сър. Вътре в къщата.
— Разбрах. Тръгваме. Край.
Забързаха обратно към сиерата.
— Кой е?
— Някаква стара дама.
— Стара дама ли?
— Ами — бели коси, бифокални очила.
— Съседката от горния етаж?
— Е, ако е съседка, тогава бих искал да знам какво прави в апартамента на мишената.
— Какво?
— На долния етаж, имах предвид долния етаж. Гледай.
Те се обърнаха и зърнаха как в този момент две големи ръце дръпнаха пердето на предните прозорци на долния етаж.
— Добре. — Кафъри тръгна обратно към къщата. — Може би грешката е моя.
— Джак. — Есекс трябваше да притичва, за да върви редом с него. — Какво мислиш, че правиш?
— Може би грешката е моя, може би 27-а е долният етаж, а 27-б — горният.
Приведе се към звънеца на вратата и стоящият до него Есекс потръпна.
— Това не ми харесва, Джак.
— За какво говориш? Та това е просто една стара дама.
— „Облечен да убива“ — изсъска той. — Облечен да убива, дяволите го взели, ето за това говоря.
В коридора прозвучаха стъпки, тежки стъпки. Кафъри извади разрешителното за обиск от джоба си, а Есекс отстъпи от входната врата.
— Говоря сериозно, Джак. Всичко това никак не ми харесва.
Лицето му в изцапаното огледало над мивката, с развалени зъби и лъскава червена кожа, потвърди убеждението на живота му, а именно — че гневът беше негово гражданско право, че имаше разрешително да се вбесява. В живота си нямаше нито един ден, нито дори час, през който да не се бе срамувал от своята външност: беше склонен към пълнеене и пазеше и досега меките женствени хълбоци и пълни крака от бебешките години. Горните части на бедрата му се триеха една в друга, когато ходеше, а всяка нощ почистваше подобни на восък бели налепи от гънките на кожата си. И точно той беше похотлив като бик. Сексуалният му нагон беше брутален, но не беше изненадващо, че посрещна двайсетия си рожден ден девствен.