— Това вашият син ли е, мисис Кук?
— Да.
— Някакъв проблем ли има със зрението?
— О, да. Ахроматопсия. Сигурно не сте го чували, а и защо да сте го чували? — Приглади тежката пола около хълбоците си и седна на дивана, за да налее чай. — Казано простичко, той не може да понася слънчевата светлина. Човек ще си помисли, че в такъв случай Тайланд е последното място, където би отишъл, нали? Но моят Томас е такъв. Има шесто чувство за всичко, което е вредно за него.
— Ахромо…? — Есекс се изчерви чаровно. — Не ме бива по дългите думи.
— Ахроматопсия. — Мисис Кук се усмихна търпеливо. — Вродена. Няма никакви конуси. Или беше пръчици? Не можах да запомня. Така или иначе, светът за него е черно-бял, също както за котките. Означава, че е регистриран като инвалид.
— Частично зрение?
— Не че означава кой знае какво, само дето не може да шофира и… — Тя се усмихна извинително. — И аз го глезех повече от другите двама. Така. — Тя подаде чаша чай на Кафъри. — Искахте да говорим за хората горе? От него ли се интересувате? Бащата на Томас винаги е казвал, че нормално изглеждащите са най-лошите.
— Мислех, че е имал предвид гадже. — Кафъри се обади на Мадокс от колата веднага, щом напусна дома на Кук. — Когато каза „моята светска секретарка“ реших, че има предвид приятелка. Той обаче е говорел за майка си. Тя идва да чисти дома му три пъти седмично. И не само това, той не може да шофира.
— Кой казва?
— Мама. Казва, че е частично сляп.
— Вярваме ли й?
— Веднага отивам в „Сейнт Дънстан“, за да проверя. Всичко обаче показва, че тази диря е погрешна.
Всички от „Работа с персонала“ бяха на обяд, освен верния мистър Блис. Той посрещна Джак на вратата с протегната ръка, горната му устна закриваше развалените зъби, гладкото му лице беше розово и лъскаво, сякаш тази сутрин се беше престарал с бръсненето.
— Вие не обядвате ли, мистър Блис?
Блис размаха пръст насреща му.
— Обядът е за еснафите, мистър Кафъри. Не го ли знаехте? — Посрещна шегата си със странен, хълцащ смях, и прокара длан по главата си, за да приглади редките кичури. — Съжалявам, че не бях тук тази сутрин, за да отговоря на обаждането ви… все още бях навън и водех борба за място за паркиране. Съжалявам, че трябва да го кажа, но положението не се подобрява.
— Да — успя да вземе думата Джак. — Да, спомням си. Аз… — Постави длани върху облегалката на стола. — Мистър Блис, питам се дали бихте могли да ми помогнете. Все още правим някои проучвания.
— А, ужасната история край Милениум дом. — Той се настани на стола и вдигна поглед към своя събеседник. — Все още действате по случая, така ли?
— Да.
— И как можем да ви помогнем ние?
— Разполагате ли с медицинската история на вашия персонал?
— Медицинската история ли? Не. Ако са си направили застраховка „Живот“ чрез пенсионния план, може и да пазим копие от лекарския доклад, но това е всичко.
— Но сигурно знаете, ако някой е инвалид?
— Политиката на болницата за даване на равни възможности означава, че наемаме такива служители в нашата квота. Всички попълват въпросник, когато ги вземаме на работа. Този въпрос също трябва да фигурира в него. Но там няма да откриете мистър Х-Хартвълд — той не фигурира в списъка с хората, на които плащаме.
— Това ми е ясно. Имам предвид мистър Кук.
— Служителят в моргата, за когото сте говорили с Уенди ли?
— Същият.
— Тя извади тази сутрин документацията му заради вас. Все още е… — Наклони се опасно назад със стола си, за да се обърне и да погледне към кантонерките в ъгъла. — Не. — Завъртя се, за да огледа шкафовете край другата стена. — А, да, ей там.
Кафъри го проследи с поглед, докато той се приближаваше към кантонерката. Днес в Блис имаше нещо особено, някаква сдържана енергия в походката му, говореща за потисната възбуда.