Няколко седмици по-късно Хартвълд се появи отново с непроницаемото изражение на представител на висшата класа и костюм на „Гучи“, а в багажника на колата му отново имаше увито в самозалепващо се фолио същество.
След като тялото беше вече на сигурно в апартамента — осветлението в спалнята на Фробишър не се беше запалило — Хартвълд приседна на ръба на дивана и кръстоса върху коленете перфектните си ръце.
— Пъба, който посещаваш, Блис.
— Да. — Той се почеса по участъка лющеща се кожа по челото. — „Дъ дог“. Какво за него?
— Никой няма да усети липсата на повечето момичета там. Поне за ден-два. — Челото на Хартвълд лъщеше от пот. — Нали? Ще минат един-два дни, преди някой да забележи липсата им.
— Накъде биеш?
— Там те познават. Никой няма да се изненада, ако зададеш някой друг въпрос, ако опознаеш някои от момичетата. За да откриеш кои са безопасни. Би могъл… ъъъ… — Размърда се нещастно на мястото си. В Хартвълд винаги бе имало нещо неловко. — Би могъл да ми ги изпращаш.
И така, Малкълм Блис и Тоби Хартвълд сключиха дяволски пакт, уговорка, която устройваше и двамата. Хартвълд никога не се появяваше в пъба, а Блис, който с годините бе станал толкова незабележим за постоянните клиенти на „Дог енд бел“, сякаш бе прозрачен, откриваше кои от жените поддържаха най-слабо връзка с дома си и следователно бе най-малко вероятно за изчезването им да бъде съобщено в полицията през първите няколко дни. В замяна му се плащаха пари и му се даваше възможност след това да използва телата както си иска. Нещо повече, така имаше възможност да предпази Джони от подобна съдба.
Постепенно ставаше все по-самоуверен. Опита се да убеди Хартвълд да му оставя момичетата в Уайлдейкър котидж, къщата на майка му. Това беше идеалното място — спокойно, изолирано, сякаш специално създадено за целите му. Но Хартвълд отказа — искаше да сведе до минимум времето, необходимо за превозване на стоката — и даде да се разбере ясно кой е господарят и кой — слугата. Блис също не желаеше да рискува да прави това четирийсетминутно пътуване, затова се съгласи. За тази цел се налагаше да се забавлява възможно най-безшумно в задушния апартамент със спуснати капаци на „Бразил стрийт“.
Неговото време щеше да дойде. Увереността му растеше.
Започна да поема и други рискове. Остави едно от последните тела цял ден в дневната. Посмъртното вкочаняване я държеше подпряна край телевизора, чисто гола, като манекен в изложбена зала, за да може да мастурбира като я гледа. Когато вкочаняването отмина, тя внезапно се стовари на пода, като го събуди от съня му в другата стая. Коремът й се беше спукал и се наложи да се отърве от нея. Опитът му подсказваше кога тялото ще започне да мирише прекалено силно.
Любимото му удоволствие беше да остави тялото в леглото си, докато той отскочи в „Дог енд бел“ да пийне нещо. Понякога виждаше Джони и й се усмихваше мило. Мъжът, пъбът. Сега и той беше като другите клиенти: излизането беше част от играта, за да гледа как непознати жени си разтварят краката, затоплян от съзнанието, че студената му съпруга е вкъщи и го чака заедно с новото му сладострастие.
Блис беше щастлив. Чувстваше се силен като орел. През нощта притежаваше подобие на Джони. И бавно усещаше, че докато я притежаваше, намаляваше силата й. Нещо в чувствата му към нея започна да ерозира. Вече не беше толкова важно тя да дойде при него. Има стотици начини да се одере една котка, Малкълм. Престана да си прави труда да чисти къщата.
След намесата на полицията се наложи да смени мястото; захвърли последния труп на Хартвълд така, че Лола Велинор да го намери. Стори му се подходящо да остави мулатката на друга мулатка, така си каза, подобното при подобно; всеки милееше за своето. Гордееше се с цялата тази яснота и изящество. А сега, след като Хартвълд беше мъртъв, контролът беше изцяло в собствените му ръце.
Отиде в хипермаркет за железария с думкащо от вълнение сърце. Безжичните бормашини и триони бяха окачени навсякъде, лъскави в пластмасовите си кутии. Цял час обикаля нагоре-надолу, преценявайки в подробности всеки един от тях, докато най-накрая се спря на 7.2-волтовия безжичен електрически трион „Блек & Декър“. Беше предназначен за рязане на малки парчета дърво, използваше зареждаща се батерия, поставена в дръжката, тежеше само три килограма, беше дълъг едва трийсет сантиметра от дръжката до върха на острието и се побираше без проблеми в жабката на пежото. Щом се прибра, пусна един свински джолан в мивката, за да го изпробва; наряза го чисто на тънки парчета само с едно натискане на бутона.