Въоръжен с новия си приятел, той реши да излезе на лов за жив дивеч. Наблюдаваше я от няколко дни и тя се оказа значително по-добра от другите. Беше топла. Кървеше и се мяташе, особено докато използваше грубата аневризмена игла, за да я зашие. Сърцето й се мяташе в гърдите, когато допря ухо до гръдната й кост, и Блис се запита защо беше чакал толкова дълго и не бе започнал да излиза сам на лов по-рано.
Сега знаеше, че е готов. Джони. Джони.
Само един ден…
Малкълм Блис се изправи и заглади оредяващата си коса. Беше прекарал стресираща сутрин, заслужаваше да пийне нещо. Върна папката на Кук в картотеката, взе сакото си и излезе от офиса.
45
Жената зад бара винаги му кимваше, поздравяваше го. Беше съсухрена и стара, лицето й не заслужаваше да се хаби грим за него, но тя неизменно го цапаше с достойни за карнавал цветове. Понякога той си налагаше да отговори, но един ден през миналата седмица пристигна по-рано и я завари да разговаря с детектив инспектор Кафъри. Седналият на бара Блис, затоплен и развълнуван, реши, че заради неправилната си преценка тя заслужаваше днес да не й обърне внимание. Отнесе напитката си на една маса.
Джони щеше да се появи скоро и въпреки възбудата си той бе твърдо решен да се държи достойно. След като бе престоял тук толкова време, напрегнат и страдащ, защото тя триеше изкуствените си цици в нечие друго лице, той бе започнал да разбира и да овладява поведението, което се изисква от пияча в пъб. Затова молбата на Хартвълд да му дава информация за жените не го затрудни. Блис никога не предприемаше нищо, просто си купуваше пиене и слушаше. Беше толкова незабележим, че момичетата гледаха право през него, сякаш беше призрак, и споделяха безценните си тайни, докато той научи всичко за тях, като се започне от тежкия им предменструален синдром и се стигне до това кога щяха да усетят липсата им.
Те щяха да се изсмеят, ако опиташе да им намекне нещо или да стисне бедрата им. Затова той си мълчеше и чакаше деня, когато момичетата щяха да дойдат при него, много по-мили в смъртта, отколкото когато и да било приживе.
В пъба нахлу светлина от отворената врата. Джони. Възбуден, той се надигна леко от стола, прокара език по задната страна на зъбите си. Тогава, на крачка зад нея, видя приятелката й. Обзе го гняв. Не харесваше тази приятелка. Тя беше кучка с навирен нос, говореше надменно за себе си като за „художничка“, рисуваше момичетата из пъбовете, сякаш можеше да ги възвиси чрез изкуството. И клиентите също; беше рисувала и него самия няколко пъти. Но той помнеше много добре времето, когато и тя самата беше едно от момичетата. Тогава името й беше Пинки. „Вероятно заради начина, по който клиторът ти се подава измежду космите“ — прошепна под носа си Блис. Зае се с участъка суха кожа на носа си и се загледа замислено в нея. Тя се запъти право към бара, с вирнат във въздуха нос, без да си направи труда да го поздрави.
Джони се приближи… имаше отегчен вид. Той се усмихна, сви длани кротко в скута си.
— Здравей, Джони.
Тя въздъхна примирено.
— Здравей, Малкълм. Знаех си, че ще бъдеш тук. Нищо не се променя, нали?
Пусна вещите си на пода и се отпусна върху меката пейка на няколко крачки от него, седнала на ръба, стъпила така, че краката й бяха право пред нея. Носеше високи до коленете кожени ботуши и велурена пола, която стигаше до средата на бедрата й. Русата й коса, хваната с два клипса във формата на сърце над челото, беше подстригана по същия начин, по който явно бяха подстригани всички момичета по улиците. На Блис прическата не му харесваше. Дразнеше се от манията на Джони да поправя нещо, което не е развалено, от непреодолимия й импулс за промяна.
Наложи си да се усмихне.
— Нещо за пиене, Джони?
— Ами… — Тя се загледа в ноктите на ръцете си, издала напред долната си устна. Джони имаше навика понякога да се държи като дете. Не беше го надраснала през всичките години, откакто я познаваше. Това вече не беше сладко — трябваше да й го каже. Щеше да й каже, че не беше готино… че му беше толкова неприятно, че едвам се сдържа. — Вино, струва ми се.