— Може ли да вляза? — Тя не отговори. — Ребека?
— Да — въздъхна младата жена. — Идвай тогава. — Отстъпи назад в коридора, за да му даде възможност да влезе, затвори вратата, заключи я и посочи към стълбището. — Имам малко „Фиту“, току-що го взех. Надявам се, че няма да откажеш да го опиташ.
Вътре в апартамента беше хладно. Жалузите бяха наполовина затворени, една муха обикаляше лениво около четките за рисуване, сложени в стъклен буркан.
— Сядай… ще го донеса. Извинявай, че е толкова разхвърляно.
Запъти се към кухнята. Джак се повъртя из ателието, оглеждаше купчините рисунки и скици, пръснати из стаята. Недовършената рисунка на Джони стоеше все така върху статива. Косата й беше невероятно руса, почти като на албинос.
— Джони няма ли я? — извика той.
— Още е в пъба.
— В колко според теб ще се прибере?
Усещаше застоялата миризма от дезодоранта й.
— Кого дойдохте да видите, инспекторе? Мен или Джони?
— Теб, разбира се.
От кухнята долетя подигравателният смях на Ребека.
— Да бе, наистина.
— Да, наистина — промърмори под носа си Джак и се върна в коридора.
Банята се намираше отсреща, до нея беше стълбището към стаята на Джони. Вратата към кухнята вдясно беше затворена и от другата й страна се чуваше как Ребека мие чаши. Влезе в банята, заключи вратата след себе си.
Тук беше топло. Цветовете бяха издържани в горещите тропически тонове на ваканционна брошура — пурпурни хавлии и стени в аквамарин. Черни чорапогащници киснеха в един леген във ваната, а по рогозката пред нея се виждаха отпечатъци от стъпала с бял талк. Пусна кранчето за водата докрай, отвори аптечката и веднага намери каквото търсеше. Бързо извади от джоба си хартията за свиване на цигари, отдели едно листче и обгърна с него зъбите на една четка за коса с червена дръжка. Когато я дръпна, в нея видя четири-пет сребристи косъма. Върна хартията в малкия картонен пакет, спря водата и се върна в ателието.
Ребека му подаде една чаша, без да каже нищо. Обърна се, вдигна сноп рисунки от пода и ги постави на масата.
— Ребека?
— Да?
Не се обърна към него.
— Получи ли съобщението ми? Чу ли какво казах на телефонния секретар?
Младата жена не отговори веднага. Престори се, че вниманието й е погълнато от разделянето на рисунките на по-малки купчини. И изведнъж остави рисунките. Раменете й увиснаха и тя се подпря на масата.
— Да — прошепна тя, като поклати глава. — Да, съжалявам. Всички вестници пишат за това. Те казват… изказват предположението, че онази жена от „Малпенс стрийт“ — Махна неопределено с ръка във въздуха, опитвайки се да изясни мисълта си. — Господи, ама как само обичат сензациите.
— Аз говорех съвсем сериозно. Трябва да внимаваш.
Тя направи пауза. Обърна се бавно към него. Скръсти ръце, подпря се заднишком на масата и го погледна, извила глава на една страна.
— Той е мъртъв, нали? Тоби? Не е било грешка?
— Не.
— Тогава защо? — Говореше тихо. — И кой? С кого би трябвало да бъда внимателна?
— Щях да ти кажа, ако знаех. — Въздъхна, като видя изражението й. — Честно, Ребека, щях да ти кажа. Никой от нас не знае със сигурност какво става.
— О, боже! — Младата жена потрепери. — Толкова съм уморена. Така ми е писнало да се страхувам непрекъснато. Гади ми се, че трябва да живея в парник, защото не мога да отворя прозореца. — Обърна се отново към масата и пак се залови да сортира картините. — От галериите ми звънят непрекъснато. Нещата ми се продават… буквално се разлитат от стените. Искат още и още, а сега дори „Тайм аут“ иска да вземе интервю. „Тайм аут“, за бога. И ти знаеш защо, нали? — Не го погледна и той разбра, че тя не чака отговор. — Заради безценното качество на творбите ми? Защото аз съм следващата Сара Лукас? Защото съм добавила нова дума към лексикона на артистичната интерпретация? — Поклати глава. — Не. Нито едно от тези неща. Те се интересуват единствено заради него. Вампири… повечето от тях са истински вампири. И да не мислиш, че аз ще постъпя етично? В никакъв случай. В никакъв случай. Аз не съм по-добра от останалите. Напълно възнамерявам да се възползвам от възможността. Би трябвало да съм щастлива, че тази история все още не е приключила.