— Да — отвърна той. — Наистина беше груба. — Свали чашата и се замисли за миг над това. После попита: — Заслужавах ли го?
Изражението й омекна.
— Да. — Ребека се усмихна. — Да, заслужаваше го.
Джак кимна и въздъхна.
— Така си и мислех.
Блис започна да се дразни, защото не успя да повдигне ханша на Джони, за да й свали пликчетата, и отново се поддаде на гнева, като я блъсна грубо на една страна и я задържа така с цялата си сила. После напъха чифт от собствените си слипове между зъбите й, залепи отгоре скоч и седна на леглото, за да я огледа.
Жената от Гринич беше лежала завързана тук почти двайсет и четири часа. Когато бе дошъл да смени скоча и парцала, омекнали от слюнката в устата й, тя го помоли да й позволи да използва тоалетната. Той отказа и тя се разплака.
— Моля ви, пуснете ме да отида! Моля ви!
Но той бе поклатил глава, бе сменил това, с което бе запушил устата й, и я бе наблюдавал студено, докато, обляна в сълзи, тя се бе изпишкала. Той я би за това, но все пак почисти. В урината имаше кръв. Това вероятно означаваше, че бъбреците й се бореха с инфекцията.
— Така. — Погледна часовника си. — Сега е десет и трийсет, Джони. Ще дойда в единайсет, за да те подготвя. Дотогава просто се отпусни.
Десет и четирийсет и пет. Прозорците на ателието бяха отворени, уличните лампи светеха със същия червен цвят като залеза. Минаващите коли заливаха за момент улиците с музика. Нощта и виното бяха смекчили Ребека; беше пуснала косите си, а кожата й блестеше на слабата светлина. Седеше с лице към него, без да говори. Разговорът им бе замрял доста отдавна — нямаше какво повече да си кажат освен онова, което мислеха в действителност.
В крайна сметка тишината наруши Джак.
— Трябва да вървя — обяви той, но не помръдна.
Младата жена отпи от виното си, но не каза нищо.
— Става късно, а утре сутрин започвам рано. — Остави изречението да увисне във въздуха, очаквайки отговора й. — Така че трябва да вървя.
— Да — обади се най-сетне тя, като остави чашата си. — Да, разбира се.
Заслизаха по стълбите, водеше Ребека. Тъй като беше две стъпала по-високо, той виждаше малките вдлъбнатини в кожата на раменете й, където презрамките на роклята бяха оставили отпечатъци. На входната врата тя спря, застанала на изкуствено голямо разстояние от него, и постави ръка върху резето, но не го дръпна.
— Е… — Ребека се взираше в някакво копче на ризата, за да не срещне погледа му. — Благодаря за съвета.
Отново замълчаха. Очите й бяха все така фиксирани върху копчето и Кафъри вдигна инстинктивно ръка, постави разперените си пръсти върху гърдите. При това движение устата й се отвори. Тя закри лице и се обърна.
— Ребека?
— Боже, съжалявам.
Гласът й звучеше приглушено.
— Ребека? — Джак постави леко ръце на раменете й, върху презрамките, усещайки оставените от тях вдлъбнатини върху горещата кожа под пръстите си. — Защо не се качим обратно горе?
— Да. — Тя кимна, без да го погледне. — Така мисля.
— Хайде тогава.
Опита да я обърне, но тя издаде някакъв тих звук и хвана дясната му ръка, придърпа я към устата си, целуна я, прокара лекичко зъби по всичките му пръсти един след друг. Джак стоеше неподвижно, загледан в тила й, с лудо биещо сърце. Ребека потри пръста му по устните си, вдигна брадичка, придърпа ръката му надолу по шията си, по роклята и внезапно, неочаквано го пришпори непреодолимо желание…
— О, боже…
Завъртя я с лице към себе си, обхвана я отзад за бедрата и я повдигна, нагоре и назад, като я подпря на студения радиатор. Вдигна роклята нагоре по бедрата й, тя си пое рязко въздух, приведе се сляпо напред, опитвайки да го целуне, зъбите й се блъснаха в неговите, ръцете й трескаво се опитваха да му помогнат при свалянето на бельото, без да се усмихва, напълно концентрирана.
Отзивчива.
Босите й стъпала затърсиха инстинктивно някаква опора, намериха маунтинбайка, подпрян до радиатора, и тя притисна едното от тях в колелото, за да си осигури известен баланс. В това време Джак стъпи здраво на земята и свали ципа на панталона си. Леката светлина от лампите на тавана се движеше по лицето на Ребека, докато той се движеше в нея. Очите й бяха затворени, беше прехапала устни — не го спираше, а повдигаше хълбоци в неговия ритъм. Велосипедът се олюля напред, педалите се врязаха в прасците му, потече кръв, но той не забеляза. Фокусът му се стесняваше, ускорен и напрегнат, докато всеки атом енергия и гняв, и желание бе изолиран в този акт и той забрави как бе започнал.