И Кафъри бавно започваше да вярва във вродената доброта на този „товарен кон“. Ориентираше се от начина, по който се отнасяха жените към него: като към ранена стара мечка — флиртуваха с него и го дразнеха, сядаха в скута му и леко го плясваха за шегите му. Но може би тайно бяха наясно, че емоционалната основа на действията му беше по-дълбока, отколкото собствените им способности. На трийсет и седем годишна възраст сержант Есекс все още живееше сам. Тази мисъл изпълваше от време на време Кафъри с чувство на вина заради лекотата и светлината на собствения му живот в сравнение с живота на Есекс. Дори сега физическите различия се проявиха: Джак стигна до апартамента на Харисън без да се задъха, а Есекс изкачи с тътрене последните няколко стъпала, застана на стълбищната площадка задъхан, потен и зачервен, разкопча яката на ризата и подръпна панталоните, които се бяха прилепили към краката му. Бяха му необходими няколко минути, докато дойде на себе си.
— Готов ли си?
— Да — кимна и избърса чело. — Давай.
Кафъри почука на вратата на Харисън.
— Какво? — прозвуча от другата страна сънен глас.
Джак се приведе към отвора на пощенската кутия.
— Мистър Харисън? Бари Харисън?
— Кой се интересува?
— Детектив инспектор Кафъри. — Хвърли поглед към Есекс. Усещаше се миризма на марихуана. — Бихме искали да разменим няколко думи с вас.
Последва подсвирване и звук от изтъркулващо се от леглото тяло. После се чу течаща вода, сифон на тоалетна и най-накрая вратата се отвори; предпазната верига разделяше надве лицето — изпъкнали сини очи и неравна брада.
— Мистър Харисън?
Джак показа картата си.
— Какво има?
— Може ли да влезем с детектив сержант Есекс?
— Ако ми кажете защо.
Беше слаб и луничав, гол от кръста нагоре.
— Бихме искали да разговаряме за Шелин Кро.
— Тя не е тук, приятел. Не се е вясвала от дни.
И понечи да затвори вратата, но Кафъри му попречи, като напъха рамо в отвора.
— Искам да говоря за нея, не с нея.
Харисън огледа поред Джак и след това — Есекс, сякаш опитваше да определи кой би взел надмощие при едно счепкване.
— Слушай, между нас двамата е свършено. Ако има неприятности, съжалявам, но не сме женени, тъй че не съм отговорен за нея.
— Няма да ви задържаме, сър.
— Не се предаваш, а?
— Не, сър.
— О, дяволите да го вземат. — Вратата се затвори и чуха откачването на веригата. — Тогава да сложим край на тази работа. Хайде, влизайте.
Дневната на Харисън беше малка и разтурена, вратата в единия край водеше към балкон, а другата — към кухнята, осеяна с бледи хлорофитуми и кутии от „Кей Еф Си“.
Кафъри седна без покана на един син пластмасов стол до прозореца и кръстоса ръце.
— Кога видяхте за последен път Шелин, мистър Харисън?
— Не знам. Преди две-три седмици.
— Нещо по-точно?
— В к’во се е забъркала пък сега?
— Две-три седмици по-скоро една седмица или един месец означава?
— Не мога да си спомня. — Харисън навлече някаква тениска и извади пакет цигари от джинсите си. Пъхна една между зъбите си и вдигна от пода някаква евтина запалка еднодневка. — Беше след рождения ми ден.
— Който е на?
— Десети май.
— Тя живееше тук, нали?
— Дяволски добър си.
— Какво стана?
— Отде да знам? Реши да офейка. Една нощ просто излезе и не се върна повече. — Сви ръка и я стовари върху другата си длан, като я накара да отскочи към прозореца. — Но такава си е Шелин. Остави си половината боклук в спалнята.
— Пазите ли го още?
— Не. Толкова ме доядя, че го изхвърлих, заедно със стриптийзьорските й неща.
— Тя стриптийзьорка ли беше?
— В добрите си дни. Но Шелин винаги е била крайна в проституирането. Сигурно сте я хванали да чука араби на „Портланд плейс“, а?
— Съобщили ли сте за липсата й?
Харисън цъкна саркастично с език.
— Липсата й ли? Липса на какво? На съвест?
— Оставила си е нещата тук. Това не ви ли учуди?
— И защо? Като дойде тук, носеше само грима си, повей от гетото, няколко спринцовки, обичайните неща, нали се сещате.