Беше все още рано, но Бети звънеше вече в „Дог енд бел“. Някъде от задния двор се чуваше лаят на вълчака.
— Тръгна с онзи от болницата. Онзи, дето все въздиша по нея. Който седи в залата и пие халби бира.
— Малкълм ли имаш предвид?
— Точно така.
„Слава богу!“
— През обедната почивка вчера той похарчи цели четирийсет лири. Купи й един господ знае колко „Блу нън“, след което тя премина на скоч. Мисля, че към три часа вече не си знаеше името. Защо си причинява това, Пинки? Прекрасно момиче като нея? Няма никаква логика.
„Виждаш ли — каза си Ребека, след като остави телефона. — Проклета параноичка. Просто Джони си е Джони.“
Горе, сред кърпичките и семената от марихуана, пръснати под завивката на Джони, намери сребристочерния органайзер „Кокай“ — страниците бяха изпомачкани и надраскани, изрисувани със сърчица и усмихнати личица в меки, сладоледени цветове. Джони отбелязваше приятелите си с първите им имена. На буква „М“, до името „Малкълм“, беше надраскала едно от малките си захаросанорозови личица. То се прозяваше и от устата му излизаше поредица от черни Z.
Телефонът на Блис даваше заето. Този на Джак също — отговори й телефонният секретар. Ребека остави безмълвно слушалката и седна в ателието, загледана в адреса и телефонния номер на Малкълм, като си повтаряше, че това може да почака, да остави цялата тази работа, като изнамираше всевъзможни доводи в рамките на познатия до болка стар стереотип, докато усети, че не може да стои неподвижно нито секунда повече.
Скочи и отиде в спалнята си.
— Така — рече си тя, докато слагаше шорти, тениска, кафяви обувки. — Ти си такъв тип, нали така? Никога не оставяй нещата на самотек, какво ще кажеш?
Вече в ягуара, Кафъри бе набрал номера на Шрайвмур на нокията и слушаше звъна на телефона. Чакаше на светофара, зад запотеното от дъжда стъкло, притиснал телефона до ухото си, гледайки разсеяно към рисунката, оставена на съседната седалка.
На заден план се виждаше Джони на сцената, вдигнала ръце, леко привела глава, зад нея бяха сценичните завеси и прозорците на пъба. А в центъра на преден план, с леко разтворени устни, в профил към гледащия, бе нарисувано лице, което накара кръвта на Кафъри да замръзне във вените му.
Взе хартията и я завъртя към прозореца. Лицето — тези развалени зъби, странно раздалечени, като на дете, което сменя млечните с постоянните зъби — всичко това му беше до болка познато.
„Аз те познавам, познавам те. Познавам гласа, който излиза от устата ти, стискал съм ръката ти…“
— Ало? Криотос на телефона.
Джак пусна рисунката и изправи гръбнак.
— Да, Мерилин, здравей, Мерилин.
— Джак… Боже мой, Мадокс получи епилептичен припадък заради теб. Пропусна утринната среща, пръч такъв.
— Знам, знам. Извини му се от мое име. И, Мерилин? Тази сутрин да са се обадили от САЩ?
— Аз съм твоята вълшебна кръстница, Джак, не го забравяй. Работих по въпроса, докато ти пребиваваше все още в страната на сънищата.
— И?
— Не се продава на юг и само един строител в Лондон го използва — „Корнър-Макълсън“. Говорих с жизнерадостната им секретарка. Те имат един строеж в Белмарш, един в Канинг таун и един в Луишам.
— Луишам? — Кафъри погледна към светофара. — Добре. Къде в Луишам?
— На границата на Гринич — „Бразил стрийт“. До „Блекхийт хил“. Стара училищна сграда. Преобразуват я в галерии.
Светлините на светофара се смениха. Джак провери положението за левия завой, завъртя се и изпревари предната кола. Шофьорът й легна върху клаксона.
— Мерилин? Там ли си?
— Както винаги.
— Предай на Мадокс от мое име, че закъснявам. Нали ще го направиш? На около половин час път съм. И, Мерилин? Извини се, окей?
Днес Гринич й напомняше Париж с опънатите тенти на сини линии. Колите пръскаха краката на пешеходците, магазинерите гледаха през витрините с осветени от странната, зелена, тропическа светлина лица. Тя въртеше бързо педалите, сякаш тревогата, която не й даваше мира, можеше да бъде изхвърлена от тялото й заедно с потта.
Движението в Луишам беше натоварено. Намери лесно „Бразил стрийт“. Строителните работници, прислонени под скелето на старото училище, започнаха да й махат и да подсвиркват подире й, както караше колело под дъжда по тениска и шорти. Подпря велосипеда си под навеса на номер 34А, до пежото на Блис. Натисна звънеца, а дъждът барабанеше по пластмасовия покрив.