— Какво по…?
— Млъквай — изсъска той. — Млъквай и не викай.
— Малкълм!
Топлите му длани стиснаха ръката й.
— Какво, по дяволите, правиш?
— Казах да млъкнеш.
И тогава скочът — проклетият скоч, шибаният скоч, който му отворих аз — бе увит около китката й. Облегна се на мивката, провря другата си ръка през прозорчето. Затърси ръцете му. Откри ги. Заби ноктите си в тях. Заудря ги. Но той не трепна.
„Силен е. Силно е копеленцето — човек никога не би предположил, като го гледа. Той те хваща като в капан…“
Сега розовите му очи се доближиха до нейните, ръцете му се опитваха да залепят дебелата лента около устата й. Не! Тя отметна рязко глава встрани, но скочът се лепна неочаквано и внезапно Блис изчезна, нататък по коридора.
Божичко. Ребека изви бясно длан. Лентата се сви и се впи по-дълбоко в китката й. „Какво, по дяволите, прави той?“
Затръшна се някаква врата. Апартаментът потъна в тишина.
Младата жена лежеше връз мивката, дишайки тежко през носа, изведнъж изпаднала в състояние на свръхнапрегнатост. Отлепи лентата от устата си. Събра я на топка и я хвърли в мивката. Той беше залепил ръката й към — протегна се през прозорчето и опипа мястото със свободната си ръка — към някаква тръба: свитите й пръсти обхващаха плътно някаква водопроводна тръба, прихванати плътно от скоча към нея. Ребека качи едното си коляно на мивката, повдигна се върху дъската за отцеждане на съдове. Алуминиевата конструкция възвърна с трясък първоначалната си форма, когато запълзя по колене към прозорчето.
— Джони! — извика тя към коридора. — Джони!
Мълчание.
— Джони!
Мълчание.
Младата жена отпусна глава, дишайки тежко.
„Така, хайде сега се успокой и опитай да помислиш. Какви ги върши дребният пръч? Какво, по дяволите, си мисли, че прави?“
Мисълта изплува сама, ясна и студена. И дъхът й секна.
О, боже мили, не!
Ребека замръзна, както беше коленичила върху дъската за отцеждане на съдове в мокрите си дрехи, с широко отворени очи, с окървавени колене, престанала да диша за няколко безкрайни секунди, като единствено пулсът й ехтеше.
Не ставай смешна, Беки — не и той, не и той, определено не.
И защо да не е той? Джони дори не е тук. Той излъга. Излъга, за да те накара да влезеш в апартамента.
Но Малкълм?
А защо не Малкълм?
И тогава адреналинът, нажежен до бяло, препускащ из тялото й, я накара да скочи отново. Изви трескаво ръка, дърпайки лентата. Беше готова да изтръгне ръката от рамото си, вместо да стои като в капан тук.
„И ти, такова голямо, видяло какво ли не, познаващо улицата момиче, шибана идиотка такава, да се набуташ право в това.“
— Стой мирно и тихо — прозвуча шепот току в ухото й. — Дръж си проклетата уста затворена или ще използвам това.
Детектив инспектор Басет седеше зад бюрото си, протегнал напред крака, наклонил леко стола назад, поставил длани върху корема си. Беше прекарал така повече от час, загледан през прозореца в пазаруващите по „Ройъл хил“ хора, чоплейки мръсотия изпод ноктите си с един кламер. Мислеше си за Сюзан Листър и нейния съпруг. Тази сутрин старшият детектив му беше изнесъл лекция на тема завързване на по-тесни отношения с AMIP.
Телефонът на бюрото му звънна.
— Детектив инспектор Басет, криминален отдел.
— Моля ви. Моля ви, направете нещо, инспекторе. Не издържам повече. Ей сега викаха и крещяха. Не си въобразявам.
Басет върна стола си напред, за да заеме нормалното си положение.
— Ало? Кой е?
— Вайълет. Вайълет Фробишър.
Ребека се извъртя рязко. Задъхана, с подивял поглед, оголила зъби.
Той стоеше на една предпазлива стъпка от нея, точно колкото да не може да го достигне, допрял изправения си пръст до подутите устни. Разтвори жилетката си и, като извърна поглед, сякаш това, което показваше, бе толкова неделикатно, че не можеше да се застави да го погледне, посочи надолу към слабините си. И там, пъхнат в колана на панталоните му, притиснат като маймунче към косматия му корем, видя тъмносин безжичен електрически трион.
Блис го погали нежно и въздъхна, сякаш той бе част от собствената му плът.