И Блис беше тук. На четири-пет метра от лицето й. Леко вдясно. Чуваше го и усещаше миризмата му. Мърмореше си нещо, редеше някакво изречение, повтаряше го монотонно, налудничаво.
„Побъркан. Той е побъркан, Беки. А ти ще умреш.“
Чуваше поредица от проклятия, въртене в кръг от едни и същи мисли, ободряващи, успокояващи, убедителни; монолог, в който Блис следваше извратения ход на своята логика.
Ребека насочи вниманието си напред, отвъд неговите празнословия, опитвайки да се ориентира по звуците за размерите и другите особености на помещението. Вече не бяха в апартамента. Разбра го по промяната във въздуха, по акустиката. Тук беше тихо. Отвън се чуваха само птичи песни. Нямаше коли, нямаше обществен превоз, нямаше го характерният за града шум. Беше тихо и спокойно, като в спалня от детството. Значи бяха някъде в предградията? Или още по-далеч? Възможно беше от най-близките къщи да ги делят мили и никой да не знае, че тя е тук…
Мърморенето престана. Младата жена затаи дъх и се вслуша още по-напрегнато. Щом се увери, че Блис е излязъл от стаята, отвори очи и си позволи да издиша.
Помещението тънеше в полумрак… и беше приблизително с размерите, които си бе представяла. Слънчевата светлина подчертаваше мотивите по дръпнатите пердета — големи рози-зелки, птици, паунови пера. Зад стъклените врати на хола зърна тъмна кухня. На преден план, на по-малко от два метра от мястото, на което лежеше, шест бледорозови стола заобикаляха маса от бамбук и стъкло, върху която бяха подредени чинии за еднократна употреба, бутилка черешово бренди, хартиени шапки за парти, полуизядена торта, на която пишеше „Честит рожден ден“. Над главата й, шепнейки и потръпвайки като тълпа омагьосани от гледката случайни зрители, се носеха балони. Яркорозови, лавандулововиолетови и слънчевожълти, блъскаха се за място под тавана, вирнали лениво опашки в прохладния въздух. А Джони, по-точно онова, което бе останало от нея, беше наместена в един от бамбуковите столове. Закрепена за него с помощта на скоча, но мъртва.
„Мъртва? Трябва да е мъртва… щом изглежда така, трябва да е…“
Блис се появи от кухнята, гол и противен.
Ребека замръзна — беше я заварил с широко отворени очи. Но той не гледаше към нея. Приближи се до Джони, като си тананикаше и попипваше малкия си, капещ пенис, червен като череша на фона на меките му бели бедра. Спря до масата, отпи от брендито и погледна замислено към Джони. После избърса уста, остави бутилката и с едно бързо движение, ловък въпреки размерите си, се покачи върху масата, коленичи пред Джони, обхвана главата й зад тила и натика члена си в устата й.
Ребека лежеше ужасена, парализирана. Беше принудена да наблюдава как Блис действа, как се блъска в лицето на Джони, ставайки все по-груб и невъздържан.
„Виждаш ли? Той не е човешко същество, не можеш да разговаряш разумно с него.“
Джони повърна в резултат на атаката: гърлото й бе обхванато от конвулсии, спазмите се издигаха от корема й, сякаш мускулите й бяха отделени от нервната система, но той продължаваше да си върши работата, издавайки тихи пискливи звуци, обърнал сладострастно нагоре очи. Когато приключи, издърпа бавно члена си от устата на Джони и поспря за момент, както беше обхванал лицето й с меките си пръсти, за да се вгледа в очите й. После кимна сам на себе си, бавно пусна главата й така, че брадичката й се допря до гърдите и след като изпълзя от масата, напусна стаята.
Ребека не помръдваше. Лежа няколко минути абсолютно неподвижно. А после повика шепнешком:
— Джони?
Не получи отговор. Приятелката й седеше в профил към нея, гола и насинена, с увиснала пред гърдите глава. На масата имаше недокоснато парче от тортата и тънка и висока чаша за шампанско. На скута й бе разгъната хартиена салфетка за парти, а косата й беше отрязана на черта. Под бретона, където трябваше да се намират естествените вдлъбнатини и извивки на окото, бузата и челото, се виждаше кървав мехур на петна.
— Джони? — Ребека се потътри мъчително и така се придвижи няколко сантиметра по-напред. — Джони?
Джони завъртя леко глава. За миг като че ли не позна приятелката си, после езикът й потрепна.
— Моля… — Гласът й едва се чуваше. В здравото й око се появи сълза. — Моля те, не гледай.