— Няма проблем. — Ребека облиза устни и се надигна на лакът, като потрепна от болката в главата и врата си. — Няма проблем.
Опита се да напипа края на лентата, за да освободи краката си, но Блис беше постъпил умно, като й бе „изплел“ тези своеобразни „ръкавици“ от скоч — когато тя опита да ги разкъса със зъби, те се впиха още по-здраво в плътта й. Младата жена отпусна длани, задъхана от усилието.
„Все трябва да може да се направи нещо. Хайде, Беки, има начин да се измъкнеш. Всичко е тук, пред очите ти, и чака. Мисли.“
Започна внимателно да оглежда помещението и да си набелязва обектите, които биха могли да й бъдат от полза. Край газовата печка имаше посребрена поставка, където седяха машата, ръженът и една лопатка. Върху пластмасовите повърхности в кухнята, близо до тъмния ъгъл край закрития от пердето прозорец, се виждаше чиста дървена дъска за рязане. А на масата? Не можеше да види добре от този ъгъл. Но ножовете… все трябваше да има ножове, дори вилица щеше да свърши работа. Отиването до масата и връщането няма да отнеме повече от двайсет секунди. Ще го чуеш, ако се върне.
Пое дълбоко въздух и се завъртя така, че да легне по корем, присви лице от връхлетялата я болка и желание да повърне. Подпря длани на пода и затътри долната част на тялото си. Внезапно си се представи — с подути очи, полугола, смазана и окървавена, как се мъкне по пода като осакатено от автомобил куче. Стисна зъби, защото нямаше намерение да съзерцава повече тази картина. От масата я делеше само метър — почти беше стигнала до нея. Издърпа краката си напред и…
Чу се пускане на сифон на тоалетна. Затвори се врата.
Ребека замръзна на мястото си — сърцето блъскаше бясно в гърдите й, очите й бяха широко отворени.
Уенди Дилейни се смяташе за лоялен човек. Гордееше се с репутацията на „Сейнт Дънстан“. Гордееше се, че е част от нея. И беше вбесена, ама истински вбесена, че Малкълм Блис ги бе посрамил допълнително. Седеше на бюрото си, взираше се в папката му, треперейки, отпиваше чай и поемаше дълбоко въздух.
— Имам добра памет за…
Вдигна телефона.
— Уенди? — Лола Велинор вдигна рязко глава. — Какво правиш?
— Ще му кажа точно какво мисля за него. Той е мръсно, мръсно, гадно човече.
— Не, не, не. — Лола се изправи и внимателно измъкна слушалката от пръстите й. — Не се меси. Не знаеш доколко е сериозно. Нека полицията да действа както си знае.
Уенди я погледна уплашено с малките си очички и се сви отново в ъгъла, опитвайки се да изчезне зад щампованата си рокля. Десет минути по-късно, когато Лола Велинор излезе, за да посрещне болничния регистратор и да го информира за посещението на полицията, инцидентът беше забравен. Уенди изчака вратата да се затвори, после посегна към телефона.
Блис стоеше над нея. Гледаше я с любопитство, сякаш беше малък охлюв, който бе видял да пълзи по пода на дневната му стая.
— Събуди ли се? — попита безгрижно той.
— Тя умира. — Ребека опита да свие крака, за да добие известна опора, но лентата се впи в плътта й, прекъсвайки кръвообращението. Младата жена се отказа и се отпусна задъхана назад. — Ако не престанеш, ще я убиеш.
— Да. — Блис бръкна замислено в лявата си ноздра. — Да.
Постави длани върху коленете си и се приведе, за да види по-добре Джони, чиято глава висеше безсилно върху гърдите. Блис кимна и се изправи.
— Да — повтори той и избърса ръце в дебелите си бедра. — Права си. А сега ти. Отново ли искаш?
Разтърсена, обзета от болка, Ребека протегна ръка напред.
— Не ме докосвай.
— Прекалено късно. Вече го направих.
— Лъжеш.
— Не — отвърна любезно Блис. — След като те проснах в кухнята си, изчуках това, което бе останало. Ти беше в безсъзнание.
„Не е вярно.“
— Гледай. — Той притисна върха на пениса си, влажен и разтегнат, между пръстите си и се усмихна. — Виждаш ли? Готов съм. Ще ти срежа лентата, за да можеш да си разтвориш краката за мен.
— Те знаят, че съм при теб. Обадих им се, преди да дойда в апартамента ти… казах им къде отивам. Те са на път.
— Млъквай.
— Така е. — Гласът й трепереше, но тя държеше главата си високо. — Първо ще се обадят по телефона, а после ще се появят на вратата.
— Казах да млъкнеш. — Малкълм завъртя език в устата си. — Сега легни тихичко и…