Ръцете му в джобовете се движеха постоянно. Усмихна се припряно и разкри дребни, изцапани в оранжево зъби.
— Добър ден.
— Доста полиция има насам, както виждам. Има ли причина да се притесняваме за нещо?
Дайъмънд сви рамене.
— Не, не. — Обърна се, за да си запали цигарата. Изправи се и издуха дима на тънка струйка. — Няма да отнеме много. — Взе от устната си полепналата трошица тютюн и като видя, че дребният човек продължава да го гледа, додаде: — Ако желаете да се придвижите сега, сър, върнете се към главния път. Екипите ни оглеждат района оттук до естуара, така че се придържайте от тази страна.
Блис се мъкнеше бавно, като се чешеше по челото и си мърмореше. Заобиколи завоя на междуселския път и изкачи тревясалия бряг, като внимаваше да не стъпва по калните и покритите с коприва места. Потенето му беше по-скоро резултат от гнева, отколкото от физическото натоварване.
Когато телефонът — беше забравил дори за неговото съществуване — бе започнал да звъни в коридора, разбра моментално, че онази кучка не лъжеше. Направи бързо и ловко каквото трябваше с нея. Телефонът спря, но той продължи: облече се и тихичко напусна къщата преди пристигането на полицията. Ушите му пищяха, главата го болеше, но той напредваше през капещата гора, за да се отдалечи колкото може повече от къщата. Най-сетне откри влажна, обрасла с трева дупка, в която клекна. Дъждът беше спрял и солта във въздуха щипеше ноздрите му. Лежеше на земята и слушаше събиращите се полицаи.
Сега, само на стотина метра от сиерата, той се поколеба, погледна към небето и подуши въздуха. Тук, горе на брега, зад редицата глогови храсти, беше напълно скрит от пътя. Просто трябваше да продължи нататък и да вземе автобус от главния път. Но знаеше, че за него всичко е свършено — смъртта на Джони беше скъсала нещо вътре в него. А щом с него беше свършено, желанието му беше да остави кървавия си отпечатък на тази планета. Искаше да атакува.
Помисли си за притихналото творение от плът, което беше оставил в къщата. Затвори очи и се усмихна. Да, това бе добро начало.
Като си тананикаше разсеяно и се почесваше по врата, той се обърна и се запъти обратно нагоре по пътя, докато вляво видя покрива на сивата „Сиера“. Слънцето се беше показало отново иззад облаците, но докато се изравни с автомобила, покапаха няколко капки дъжд. Забави крачка, спря зад един висок, обрасъл с бръшлян дъб. Беше му дошло наум нещо интересно. Задъвка замислено долната си устна, бръкна в торбата, за да докосне острието на триона с върховете на два от късите си розови пръсти. Отдолу, в близост до сиерата, се издигаше тънка струйка цигарен дим.
В черния си суичър и сако „Кевлар“, сержант О’Шей от Териториалната група за поддръжка, изглеждаше толкова не на място на този красив междуселски път, колкото би изглеждал някой хищник от джунглата. Хората от екипа му стояха с мрачни физиономии, издали напред таз, кръстосали ръце, притиснали длани към подмишниците, и го наблюдаваха как крачи между тях.
— Местните униформени направиха оглед. Знае се, че от тринайсет часа отпред на алеята има синьо „Пежо“. Опитваме се да установим контакт от десет минути, но никой не вдига телефона, така че консултантът ни по въпросите на менталното здраве е съгласен, макар да не искаше да се стига до това. Не знаем с какво оръжие разполага мишената; няма информация за огнестрелно оръжие, по-скоро става въпрос за хладно, затова бъдете нащрек: пазете вратовете и ръцете си. Не вдигайте визьорите си и се придържайте към протокола за арестуване при отделянето на мишената от оръжието.
Кафъри стоеше няколко крачки по-нагоре по пътя, пушеше, надничаше през живия плет към едноетажната къща. Не минаваха коли, само хеликоптерът бучеше над главите им. Беше сигурен, че от време на време чува звъна на телефона.
— Виж, Джак. — Есекс посочи в далечината. Над устието се събираха черни облаци, сякаш опитвайки да препречат входа. — Звучи като адски неприятно пророчество.
— Той имаше време да го направи, Пол. Тя може вече да е…
Есекс се вгледа в лицето на Кафъри и прехапа устна.
— Да. Трябва да бъдеш подготвен.
— Рутинна радиосверка. — О’Шей изви татуираните си ръце. — Екипът продължава да звъни по телефона. Ако нещата не тръгнат както трябва, знаете каква е процедурата за спешни ситуации.
Дайъмънд наблюдава дребния мъж известно време, докато се изгуби нататък по пътя. После се прозя и се почеса по носа, довърши цигарата и се отпусна на асфалта. Беше започнало да вали. Попипа джоба си за ключовете за сиерата — нямаше смисъл да прогизва тук; щеше да остави това на героите. Дланта му беше върху вратата на колата, когато Блис, силно изпотен, се стовари от високия бряг върху раменете му.