— Здравей — прошепна той.
Дайъмънд изтърва ключовете и се блъсна в автомобила, издавайки някакви нечленоразделни звуци, а очите му заплашваха да изскочат от орбитите си от болка: Блис го стискаше безмилостно за гениталиите. Той подскачаше край него, без да го пуска; жълтите му очи бяха само на сантиметри от лицето на Дайъмънд.
— Бавно, бавно, ще се нараниш.
— Аз съм полицай. Полицай. — Беше сграбчил ръката на Блис, опитвайки да се освободи, но трионът изведнъж завибрира и мина невъзмутимо покрай кокалчетата на пръстите му, не дълбоко, но достатъчно, за да отприщи кървави изворчета. Дайъмънд изпищя, отстрани рязко ръка. — Не ме режи, не ме режи. Аз съм полицай.
— Обещаваш ли да си държиш ръцете неподвижни? Да ги държиш на главата си?
— Да, да, да. — Дишайки тежко, той вдигна ръце и ги опря в дървото. — Да.
— Кажи. Кажи: „обещавам“.
— Божичко! Да… обещавам. — Дайъмънд започна да трепери. — Какво смяташ да правиш с мен?
— Млъквай. — Блис премигна вбесено насреща му. — Просто млъкни.
В ъгълчетата на устата му се събра слюнка. Не можеше да я обърше — едната му ръка стискаше здраво дръжката на триона, а другата бе сграбчила меката плът на гениталиите на детектив инспектора. Очите им бяха на едно ниво и Блис подуши студения ужас в дъха му.
— Слушай. — Дайъмънд трепереше. — Аз съм никой в цялата тази работа. Не аз ги доведох тук. Те дори не ме пуснаха да се доближа до къщата. Затова ме оставиха тук.
— Кой взема решенията?
— Решенията ли? — Дайъмънд облиза устни. — Решенията? Това трябва да е нашият… нашият…
— Да?
Дайъмънд се поколеба. В погледа му просветна разбиране. Успокои се видимо.
— Трябва да е нашият детектив инспектор. Кафъри. Джак Кафъри.
— Той ли? — попита Блис, като оголи мръсните си зъби. — Къде е той?
— В подножието на хълма. Да ти покажа ли?
— Би било мило.
— Ще ме пуснеш ли да си вървя?
— Ще видим. А сега ми дай радиото си.
Дъждът набираше сила. Стичаше се отзад по яката на Кафъри, пълнеше обувките му. Мастилените облаци бяха прекосили естуара и сега като че ли се бяха застопорили над къщата. Прозорците оставаха тъмни, затворени.
— Отговори на телефона, копеле такова.
Двамата с Есекс стояха на известно разстояние насред нивата, с притихнало радио. Джак рядко се беше чувствал толкова безполезен. Знаеше, че Ребека е вътре и въображението му го снабдяваше неуморно с какви ли не ужасяващи възможности. Оттук успяваше само да зърне хората от Териториалната група за поддръжка край пристройката, които слагаха ръкавици и нарамваха червеното устройство за отваряне на врати.
Есекс се обърна. Детектив инспектор Дайъмънд стоеше в края на гората, блед и безмълвен, и му правеше знаци.
— Онзи некадърник. Какво иска, по дяволите? — Запъти се пъргаво и безшумно към дърветата. — Какво правиш там? — прошушна той.
— Оттук — прошепна Дайъмънд и се запъти обратно в гората.
Есекс го последва.
— Ти трябваше да стоиш на пътя.
— Оттук.
— Какво ти има на ръката? Кървиш.
От мястото, където лежеше, свит насред миналогодишните листа, Блис си свърши работата бързо и точно. Само с едно движение преряза дясното ахилесово сухожилие на Есекс; чу се само меко пукане.
— Боже милостиви!
Той се стовари като старо дърво, прекалено изумен, за да извика, рухна върху рамото си, радиото му излетя встрани, когато сграбчи окървавения си крак, за да събере краищата на пострадалото сухожилие.
— И другия.
Блис, с насълзени от възбуда очи, се хвърли отгоре му с бръмчащ трион в ръка. Но Есекс беше по-бърз, отколкото изглеждаше. Ръмжейки, той се завъртя на гръб, изви ръка в здрава, точна дъга, и я стовари върху гръбнака на Блис.
Той изтърва триона и се търкулна сред мокрите листа с изненадано „Уф“, шокиран и останал без въздух.
— Ти ли си, лайно такова, Блис! — извика Есекс и се завъртя още веднъж, като затисна Блис под тежестта си. — Лайно мръсно!