Дайъмънд завъртя налетите си с кръв очи към него.
— Копеле.
Джак се изправи, стисна ухото на Дайъмънд и така му повдигна главата.
— Чуваш ли ме?
— Добре, добре. Пусни ме.
— Направи го.
Кафъри го пусна рязко и се устреми след Блис.
Беше стотина метра по-нататък — където дърветата започваха да се сливат в едно — розово-бяло човешко очертание, тичащо под дъжда. Движеше се бързо. Но Кафъри беше по-лек. По-силен и по-бърз. Той спринтираше сред гъсталака, насаме със звука на собственото си дишане и шума на дъжда, падащ върху клоните над главата му.
Не извика нито веднъж. За това трябваше прекалено много енергия. Вдигаше фонтан от кал и листа зад себе си. Разстоянието помежду им се топеше бързо. Скоро вече можеше да чува дишането на Блис, да вижда размахването на малките му ръце.
„По дяволите! — Измежду дърветата пред него се мяркаше черният асфалт на крайбрежния път. — Това е обществен път — дали движението по него е спряно? Къде е местната полиция? А Териториалната група за поддръжка? Насам би трябвало да гъмжи от подкрепления.“
Внезапно Блис се шмугна под някакъв нисък клон, стрелна се под капещите листа и пропълзя мъчително в една канавка. Плъзна се надолу по брега и продължи да набира скорост, докато се блъсна в преградата от бодлива тел в най-ниското.
Есекс лежеше на една страна, с лице в листата, с безсилно отворена уста. Знаеше, че няма да бъде още дълго в съзнание. Студът бе проникнал дори в костите му.
„Странно, странно е да ти е толкова студено през юни…“
Сведе поглед натам, където се намираха ръцете му — отпуснати пред него, сякаш принадлежаха на някой друг. Дайъмънд работеше върху тях, правеше притискащи компреси от накъсаното сако, като спираше от време на време, за да вдигне окървавените си пръсти и да попипа неуверено смазания си нос. Няколко крачки по-нататък радиостанцията на Кафъри лежеше в калта. От нея се носеше гласът на Мадокс, далечен и металически:
— Браво шест-нула-две, тук е Браво шест-нула-едно.
Хеликоптерът висеше над къщата. Териториалната група за поддръжка се готвеше да проникне в нея. „Прекалено късно — помисли си Есекс. — Момичетата са мъртви. Вече нищо не може да се направи за тях. А Джак е с Блис. Някъде сред гората — без радио.“
— Дайъмънд… — Усилието беше огромно. От него в главата му заудряха чукове. — Дайъмънд… радиостанцията…
Дайъмънд не реагира.
— Дайъмънд!
— Какво? — Той вдигна поглед. Ядосан. — Не съм глух, ако искаш да знаеш.
— Радиостанцията…
— Да,_ знам_. — Затегна краищата на превръзките около китките на Есекс. — Правя всичко каквото мога.
Извъртя се, гримасничейки, покрил лице с едната си ръка, придърпа радиостанцията през шумата и натисна оранжевия бутон, с което предизвика десетсекунден сигнал за тревога, прекъсващ всички канали.
— Браво шест-нула-три до всички части. Спешна нужда от помощ. Повтарям — спешна нужда от помощ.
Есекс, изтощен, отпусна глава. По крайниците му пълзеше предизвикваща треперене болка. Зрителното му поле — това, което виждаше от дърветата, небето, нападалите клони, говорещия припряно и вбесено по радиостанцията Дайъмънд — се разми, разкриви се, сякаш самият въздух се разду и се отправи като вълна към него. Осъзна като през мъгла, че дневната светлина също се променя: ставаше все по-сива и по-студена.
„Сърцето ти отслабва, Пол — помисли си някак дистанцирано той. — Стар мърляч такъв, това ще ти бъде за урок. Презряното ти сърце се предава.“
Плъзгаше се по инерция в канавката, прострял длани напред, а оградата летеше към него. Заби пети и пръстите му напипаха гладката тел между бодливите връхчета. Спря само на сантиметри от бодливата тел, с бясно тупкащо сърце. Моментално възвърна равновесието си и рязко се извърна, задъхан, готов за бой.
Но Блис, който се намираше само два метра по-нататък, не бе имал този късмет.
Беше се стоварил с цялата си тежест върху преградата; олюляваше се леко, стъпил на земята, с едва присвити колене, с вдигнати ръце. Бодлите се губеха в кожата му, в косата му, влизаха дълбоко под чувствителните сухожилия. Той не издаде звук, само премигна веднъж-дваж; изражението му беше спокойно, концентрирано.
Кафъри свали бавно ръце.
— Блис?