„Странно, колко си спокоен. Нима това е всичко? Нима е толкова просто да излъжеш и да ти повярват?“
Но колкото и успешно да му се струваше всичко, не успя да заблуди Ребека. Тя забеляза веднага, че той носи някакъв нов товар. Докосна лицето му през първия ден, в който дойде в съзнание, и попита простичко:
— Какво?
Той придърпа дланта й към устните си и я целуна.
— Когато се оправиш — отвърна шепнешком Джак. — Веднага, щом се оправиш, обещавам.
Но това ставаше бавно. Трябваше да й прелеят още три пъти кръв, преди да може да се каже, че е вън от опасност, а десет дни по-късно все още беше прекалено слаба, за да може да го придружи на погребението. Затова той отиде сам до малката църква в Съфолк и седна на една студена пейка до Мерилин Криотос, чувствайки се некомфортно във взетия под наем костюм.
Два реда по-напред майката на Есекс седеше със сухи очи, прекалено зашеметена, за да плаче, а две малки, забодени с карфица панделки-пеперуди потрепваха в тюла на шапката й. Кафъри остана смаян, когато видя колко грижливо чертите на Есекс бяха разпределени между нея самата и съпруга й. Зачуди се дали щеше да разпознае собственото си лице като смес от чертите на своите родители, ако ги види някога отново. Запита се каква шапка би сложила, за да отиде на погребение собствената му майка и настръхна целият, когато осъзна, че не знае какъв е отговорът, че даже няма представа.
Песнопенията започнаха. Криотос се измести още по-напред на пейката, на самия й ръб, като подпря лакти върху ръба за молитвеника. Отпусна глава.
— Мамо? — Джена, в малка кадифена черна рокля, в черен чорапогащник и лачени обувки, се плъзна от пейката и се вкопчи в крака на Мерилин, като впери разтревожения си поглед нагоре към лицето й. — Мамо?
Дийн стоеше тихо от дясната страна на Криотос и подръпваше яката на първата си риза за големи. Беше смутен. И двете деца не можеха да се преструват, че не забелязват сълзите, от които беше потъмняла възглавничката за коленичене в краката на Мерилин.
Кафъри помнеше това чувство: също като Дийн се беше взирал в капещите сълзи на майка си изпод дългия бретон, беше усещал как трепери, докато се молеше, докато молеше Господ да намери Юан.
„Глупаво извинение да не живееш своя живот.“
Думите прозвучаха толкова ясно, че той се докосна по челото, задържа длан на лицето си, да не би някой да види изражението му.
„Би трябвало да оставиш станалото там, където му е мястото — в миналото, и да продължиш напред.“
„Всъщност — помисли си Кафъри — не е ли това, което казваха всички те през годините, приятелките ми, всяка по своя начин?“ Може би гневът им беше напълно основателен, може би знаеха по-добре от него самия какво би трябвало да задържи и на кое да позволи да си отиде. Беше вече на трийсет и четири години. На трийсет и четири и все още не знаеше как да играе играта, голямата, важната игра. Сякаш не беше живял напълно живота си, а беше стоял и гледал в противоположната посока, беше наблюдавал и планирал, опитвайки се да поправи станалото, опитвайки се да хване миналото, докато животът му течеше покрай него. Можеше да продължи в същия дух, да се хваща на въдиците на Пендерецки, да му позволява да измисля все нови и нови начини, за да подновява мъчението… и да продължава нататък в живота си, сам и подобен на дете. Или пък…
Или да изостави битката.
Когато свещеникът започна словото си, Кафъри се приведе напред толкова внезапно, че Криотос избърса носа си и вдигна поглед.
— Какво? — прошепна тя, като постави длан върху ръката му. — Какво има?
Той се взираше право пред себе си, сякаш виждаше призрак.
— Джак?
След няколко секунди лицето му се проясни. Отпусна се назад на мястото си и я погледна.
— Мерилин — прошепна той.
— Какво? — От него миришеше на чисто. Тя изчака всички тези дребни факти от живота, за които той я караше да съжалява, да се уталожат. — Какво има?
— Нищо. — Кафъри се усмихна. — Нещо побъркано.
След заупокойната служба се върна в Лондон, карайки бързо през равните слънчеви поляни на Съфолк. Когато се прибра, денят бе навлязъл в ранните си вечерни часове: небето над малката къща бе нашарено в оранжево.
Джак не беше влизал в стаята на Юан повече от две седмици. Сега отиде в нея, без да се поколебае, сложи всички празни кутии в голяма торба за боклук, изнесе я на улицата и я хвърли в контейнера. Избърса ръце, върна се в къщата, свали сакото, намери в шкафа под стълбите чук с разцеп за вадене на гвоздеи и отключи задната врата.