— Така си и мислех. — Джак въздъхна. — Така, знаеш ли къде е щяла да ходи Шелин през онази нощ?
— В някой от нейните пъбове. Имаше уговорка.
— Име?
— Не знам. Питайте агента й.
— Който е?
— Който е „Литъл дарлингс“.
— „Литъл дарлингс“4?
— Името не му подхожда, можете да ми вярвате. В Ърлс корт.
— Добре. Други имена? Някой, с когото общуваше?
— Да. — Харисън пъхна цигарата между зъбите си. — Имаше една Джули Дарлинг, агент. — Започна да брои имената на пръстите си. — И момичетата. Пуси… Странно, но винаги има някоя Пуси5, нали? И Пинки, и Трейси или Лейси или нещо друго от този род, и Петра, и Бети, и онова… — Стовари ръце върху коленете си, внезапно ядосан. — Правят общо шест и това е всичко, което знам за живота на Шелин, а вий ми говорите, че сте изненадани задето не съм съобщил за липсата й, сякаш съм знаел, глутница скапаняци такива.
— Окей, окей. Само се успокой.
— Да бе, да. — Беше видимо раздразнен. — Ей сега ше са успокоя. Как само ше са успокоя. — Обърна се и се загледа през прозореца. Известно време никой не проговори. Харисън се взираше над покривите на сградите по „Майл енд роуд“; зеленикавите куполи на търговски център „Шпигелхалтер“ се издигаха високо сред синевата. На балкона кацна един гълъб и Бари отпусна рамене, въздъхна и се обърна към Кафъри. — Добре.
— Какво?
— По-добре ми кажи веднага.
— Какво да ти кажа?
— Знаеш какво. Мръсникът изнасилил ли я е?
Слънцето беше подобрило настроението на Кафъри, когато се озова на „Макълсън мюз“, Ърлс корт. Откри лесно агенцията: на вратата с белещи се златни залепващи се букви пишеше „Литъл дарлингс“.
Джули Дарлинг беше дребна жена някъде в средата на четирийсетте, с лъскава, боядисана в черно коса, спретнато подстригана на каре, и с невероятно малко носле на опънатото й лице. Беше облечена в ягодоворозов велурен анцуг за джогинг и чехли без пети с високи токове. Държеше главата си вдигната нагоре и леко назад, сякаш балансираше невидима стъклена чаша, докато водеше Кафъри през облицования с корково дърво коридор. Бяла персийска котка, смутена от присъствието на Джак, се спусна пред тях към една отворена врата. Кафъри чу как някакъв мъжки глас започна да й говори от дъното на помещението.
— Съпругът ми — обясни безизразно Джули. — Запознахме се в Япония преди двайсет години. — Затвори вратата. Джак зърна за миг огромен мъж с жилетка, седнал на ръба на някакво легло, който се чешеше по корема с вид на печален морж. Стаята бе слабо осветена от слънцето, промъкващо се през един процеп между завесите. — Американските военновъздушни сили — додаде шепнешком тя, сякаш това обясняваше защо той нямаше да се присъедини към тях.
Кафъри я последва в кабинета: помещение с нисък таван, окъпано в ярката светлина, влизаща през два малки прозореца. В сандъчетата с цветя по прозорците жужеше пчела, а по-нататък на слънцето се припичаше червен „Ягуар“. Във въздуха се носеха звуци на арпежи; очевидно някой в съседство се упражняваше да свири на пиано.
— Е. — Джули се настани зад бюрото си, кръстоса крака и го погледна замислено. — Кафъри. Ето това се казва име. Ирландец ли сте?
Той се усмихна.
— Вероятно. Поколения назад. Графство Тирон през Ливърпул.
— Тъмна коса, тъмносини очи. Типичен ирландец. Майка ми все ме предупреждаваше да внимавам с ирландските момчета. „Ако не са глупави, са опасни, Джули.“
— Надявам се, че сте се вслушали в съвета й, мис, ъъъ, Дарлинг.
— Това е истинското ми име.
— Да. — Джак пъхна ръце в джобовете си и погледна към ниския таван. Беше покрит с лъскави рекламни снимки, от който го гледаха безброй лица. — Бих искал да чуя това, което можете да ми кажете за…
Спря.
Името беше написано под едно усмихнато русокосо лице. Шелин Кро.
„Значи така си изглеждала.“
— Шелин Кро беше ли във вашата документация?
— А, значи се интересувате от Шелин Кро. Това не ме изненадва особено, инспекторе. Тя ми дължи комисиони за два месеца. Двеста лири стерлинги. А сега води и вас до вратата ми, за да питате… за какво? Наркотици, предполагам?
— Не мисля, че ще си получите парите. — Кафъри седна и постави длани върху бюрото. — Тя е мъртва.
Джули не изгуби самообладание нито за миг.