— Виждах, че нещата вървят натам — рано или късно щеше да се предозира. Клиентите се оплакваха. Казваха, че имала следи от игли по вътрешната страна на бедрата си. Това ги смущаваше. Значи така, двеста лири. Нека отгатна — не ми ги е оставила в завещанието си.
— Кога се видяхте за последен път?
— По̀ миналата седмица. А миналата седмица не се появи за една уговорка, не се обади. — Направи пауза, като барабанеше с нокти по бюрото. — Изгубих това място.
— Къде?
— „Нагс хед“. Арчуей.
— А кое е последното място, на което се е появила?
— Ъъъ… — Джули се приведе напред на стола си, наплюнчи пръст и запрехвърля листовете в голяма папка. Джак зърна сиво в корените на косата й, под които скалпът й изглеждаше съвсем розов. — Ето. — Тя тупна по някаква страница. — Трябва да е ходила в „Дог енд бел“, защото не са се обаждали. Беше обедна среща, миналия понеделник.
— „Дог енд бел“?
— „Трафалгар роуд“. Намира се на…
— Да, знам. — Усети как кожата му настръхва. — В Източен Гринич. — Теренът на строежа се намираше на по-малко от миля оттам. Започна нова страница в бележника си. — Сама ли работи Шелин през онзи ден?
— Не. — Джули наклони глава на една страна и го погледна внимателно. — Ще ми кажете ли? От свръхдоза ли е станало?
— Участваше ли и друго момиче в този ангажимент?
Домакинята му го гледа известно време, а устата й потрепваше леко.
— Пуси Уилоу. Тя ходи на ангажименти само в Гринич.
— Тя има ли истинско име?
— Всички имаме истински имена, мистър Кафъри. Само най-тъжните ни клиенти вярват, че нашите майки и татковци наистина са ни кръстили Тути Фрути или Бевърли Хилс. Джони Марш. При мен е от години.
— Имате ли адреса й?
— Няма да й хареса, ако ви го дам. Особено пък на чен… — Джули спря рязко и се усмихна бавно. — Особено пък на детектив.
— Тя няма да разбере.
Джули го изгледа съсредоточено и надраска някакъв адрес на гърба на една визитка.
— Дели едно жилище с Пинки. Преди Пинки също беше в моите книжа. Сега, след като спря, се нарича Беки.
— Благодаря. — Джак пое визитката. Съпругът от военновъздушните сили кашляше и храчеше в спалнята. — Имате ли в книгите си момиче на име Лейси?
— Не.
— Бети?
Джули поклати глава.
— А името… — Погледна записките си. — Името Трейси говори ли ви нещо?
— Не.
— Петра?
— Петра? Да.
Кафъри вдигна глава.
— Да ли?
— Да, аз… Петра. Странно мъниче.
Джак повдигна вежди.
— Мъниче ли?
— Дребна, искам да кажа. — Изгледа го злобно. — Ние не се занимаваме с детска порнография, мистър Кафъри. Говоря за една от стриптийзьорките. Тя също ме мина, а аз мислех, че съм добра в преценките си за хората.
— Тя изчезна ли?
— От лицето на планетата. Писах до общежитието й. Така и не получих отговор, разбира се. — Сви рамене. — Не ми дължеше много, затова я оставих. Така пък човек трупа опит, нали?
— Кога стана това?
— По Коледа. Не, в началото на февруари, защото тъкмо се бяхме върнали от Майорка.
— Наркотици?
— Тя ли? Не. Не ги докосваше. Другите — да. Но не и Петра.
— Като казахте, че била дребна…
— Дребна кост. Като на птиче. При това беше и слаба, кожа и кости.
Джак се размърда неудобно на мястото си.
— Можете ли да си спомните последния ангажимент, на който е отишла?
Джули го изгледа продължително и замислено, после бавно и вдървено се обърна към книгата.
— Ето. — Прокара пръст по страницата. — Двайсет и пети януари. „Кингс хед“. Уембли.
— Имала ли е някога ангажимент в „Дог енд бел“?
— Непрекъснато. Общежитието й беше в „Елефант енд касъл“. Джони я познава. — Наплюнчи пръст и прелисти страницата. — Странно — промълви едва чуто тя. — Била е в „Дог енд бел“ в деня преди „Кингс хед“. Денят, преди да изчезне.
— Добре. Нужен ми е адресът й.
— Слушайте. — Джули се облегна назад и постави длани върху бюрото. — Кажете ми какво става.
— И една снимка на Петра.
— Попитах какво става?
Джак кимна към тавана.
— И онази на Шелин.
Домакинята му изсумтя звучно и измъкна една папка изпод бюрото. Прелисти я и извади оттам две снимки на Шелин до раменете и една зле осветена цветна снимка в цял ръст на брюнетка в мрежесто трико, и му ги подаде, без да го погледне.