Беше средата на септември, ветровито и слънчево, и сухите дъски на дървесната къщичка поскърцваха, когато брезата, все още мека и зелена от летните сокове, се поклащаше на вятъра. Джак и Юан бяха в конфликт. Бяха открили четири дъски от под в една вагонетка и Юан искаше да направят платформа за наблюдение в най-южните клони на дървото, за да вижда пристигащите влакове на гара „Брокли“. Джак искаше платформата да бъде в северния край, за да може да гледа към потъналите в мъгла мостове на Ню крос, да вижда лицата на работещите в града, когато се прибираха у дома със своя „Лъндън ивнинг нюз“.
Джак, ожесточен и нетърпелив осемгодишен малчуган, силно блъсна по-големия си брат към дънера на дървото. Реакцията на Юан беше свирепа и изненадваща: той възвърна равновесието си, протегна силните си ръце и се спусна с вик към него.
— Ще кажа, ще кажа. — От устата му полетя слюнка. — Ще кажа на татко.
Джак изгуби равновесие, политна към ръба на къщичката, спря, когато бе вече наполовина извън пода й, с разкъсани от някакъв пирон шорти, с висящи крака, с притиснат между две дъски палец на лявата ръка. Болката го вбеси.
— Кажи тогава, копеле такова! Върви. Проклет издайник.
— Ще му кажа. — Юан бе обзет от изпълнено с недоволство разкаяние. Събра вежди, издаде долната си устна. — Мразя те, отрепка такава. Проклета, проклета, шибана отрепка.
Той се обърна и заслиза по въжената стълба с непроницаемо изражение, издаващо гневна концентрация. Псувайки на глас, Джак освободи палеца си, върна се в дървесната къщичка и легна там, като дишаше бавно, поставил между голите си колене пулсиращата си от болка ръка, ядосан и гневен.
Под дървесната къщичка, сред гъстата растителност, братята бяха създали мрежа от пътеки за своите игри, всяка една от които беше изследвана грижливо, картирана, получила име — истинска паяжина. Докато Джак наблюдаваше от къщичката, Юан избра южната пътека, наречена „пътеката на смъртта“, защото минаваше покрай ръждясал бойлер. „Виждаш ли това, Юан? Това е неизбухнала бомба. Вероятно V2.“ Чистата му тъмнокоса глава се показа неколкократно над растителността, охровата му тениска се мярна два-три пъти. Стигна до полянката, която бяха нарекли „лагер 1“; зад нея се намираше ДМЗ — демилитаризираната зона, смъртоносната V2 и земята на филипинците.
Джак изгуби интерес. Юан се сърдеше прекалено лесно. Това го изморяваше. Ядосан и измъчван от болката в палеца си, той се смъкна от дървото и отиде да се оплаче от черно-жълтия полумесец, който се бе появил под нокътя на палеца му.
По-късно нищо не разстройваше майка им така, както дървесната къщичка. Кафъри можеше да я види и сега, как някаква мисъл или спомен я бе накарал да преустанови чистенето или миенето на чиниите, да излезе вдървено в градината и да се загледа нагоре към дървото, докато от розовите й гумени ръкавици в тревата капеше сапунена вода. Последното място, където беше видяла сина си.
Както и полуистеричните й безпомощни изблици към съпруга й: „Обясни ми за тази дървесна къщичка, Франк, след като тя е още там, защо него го няма? Обясни ми, Франк! Кажи ми“.
Бащата на Джак запушваше ушите си и потъваше във фотьойла със спортните страници на вестника в скута си, неспособен да понесе мъката на своята съпруга. Докато един ден грабна един чук и излезе навън, в калта и дъжда, с карираните си домашни пантофи.
Кафъри се бе промъкнал в същата тази стая и се бе изправил, поклащайки се, върху леглото, за да стигне до прозореца и да види как дървото се пропуква, как към земята летят трески и парченца кал и полепват по бедрата на майка му, която стои на поляната и ридае.
И тогава, през голите клони на дърветата, от другата страна на железопътната линия, Джак видя още някой.
Иван Пендерецки. Бледите му месести ръце бяха опрени върху разпадащата се ограда на задния двор, а по измокреното му от дъжда лице се виждаше някаква дистанцирана усмивка.
Пендерецки стоя двайсетина минути, силуетът на къщата зад гърба му се издигаше на фона на дъждовните облаци. И тогава, сякаш преизпълнен със задоволство, той се обърна и се отдалечи безмълвно.
За осемгодишния Кафъри, притиснал нос в запотеното стъкло, това бе доказателството, от което се нуждаеше, за немислимото и неизречимото. Казаното от полицията беше невъзможно, „претърсихме всички къщи наоколо, мисис Кафъри, ще разширим района на търсенията си и от другата страна на жп линията, покрай моста «Ню крос»…“.