Джак разбра по естествения, инстинктивен начин, по който децата узнават за никога неизречени неща, че Пендерецки може да покаже на полицията точно къде да намери Юан.
Семейство Кафъри се отказа от битката, когато Джак караше двайсет и първата си година. Родителите му се върнаха в Ливърпул, като му продадоха къщата за номинална сума. В замяна на това, както беше подразбрал, не трябваше да го виждат никога повече. Трудният Джак, антагонистът, който не слушаше, не мълчеше, не стоеше мирен. Този, когото предпочитаха да бяха изгубили. Те никога не изрекоха тези думи, но той ги виждаше ясно в лицето на майка си, когато я уловеше, загледана в нокътя на палеца му. Рубиненочерната синина бе отказала да изчезне — доказателство в очите на майка му за намерението на втория й син да й напомня вечно за онзи фатален ден. Изчезването на Юан не само беше смалило Джак в очите на майка им. Той знаеше, че дори и сега тя чакаше, някъде в разпръснатите на всички страни предградия на Ливърпул, но какво? Той да открие Юан? Или също да умре? Кафъри нямаше представа какво очаква от него тя, от какво се нуждае… каква компенсация искаше, задето бе останал жив. От време на време, въпреки Вероника и жените преди нея, се усещаше почти смазан от чувството на загуба и самота.
Затова вложи цялата си енергия в бързото изкачване в йерархията на Лондонската полиция. Пендерецки бе първото име, което вкара в националния компютър на полицията. И там откри истината.
Джон (Иван) Пендерецки, осъден педофил, бе излежал две присъди през шейсетте години на XX век, преди да дойде да живее в квартала, където бяха израснали Джак и Юан Кафъри.
По полиците на кабинета, все още „стаята на Юан“, подредени и кодирани с различни цветове, бяха подредени дванайсет кутии, пълни с изрезки от вестници, един ръждясал пирон, останка от изгорена сметка за газ, тривиални факти от живота на Пендерецки, събирани през последните двайсет и шест години от Кафъри — обзетото от своята фиксидея момче-детектив. А сега прехвърляше фактите от събрания материал върху дигиталната памет.
Сложи очилата си и отвори базата данни.
— Пак ли това?
Младият мъж трепна. Вероника бе застанала на прага на стаята, кръстосала ръце, наклонила на една страна глава. Усмихната.
— Наблюдавах те.
— Ясно. — Той свали очилата. — Отключила си си.
— Исках да те изненадам.
— Направи ли си изследванията?
— Не.
— Понеделник е. Защо не ги направи?
— Цял ден бях в офиса.
— И баща ти не те пусна?
Тя се намръщи и замасажира гърлото си. Минзухареножълтото й сако бе изрязано достатъчно ниско, за да открие татуираната част на гръдната й кост. Спомен от лъчетерапията през юношеските й години.
— Няма нужда да се ядосваш.
— Не съм ядосан. Загрижен съм. Защо не го направиш? Веднага.
— Успокой се. Ще се обадя на д-р Кавендиш утре. Окей?
Джак се обърна отново към екрана, прехапал устна, като опитваше да се съсредоточи върху работата си, съжалявайки за стотен път, че беше дал на Вероника ключа от входната врата. Тя продължи да го гледа още малко от прага, въздъхна едва чуто, прибра косата зад ушите си и прокара нокти по рамката на вратата. Дискретните скъпи гривни и пръстени, най-добрият начин, по който един баща знаеше да демонстрира любовта си към своята дъщеря, издрънчаха леко. Кафъри разбра, че тя искаше да я погледне. Направи се, че не забелязва.
— Джак — рече най-сетне Вероника, като се приближи до стола му, повдигна кичур от тъмната му коса, прокара палеца си по оголения му скалп, — исках да поговорим за партито. Остават само няколко дни. — Намести се на стола и се прилепи към него като масло, завря устни в шията му, сплете пръсти в косата му, вдигнала левия си крак върху страничната облегалка на стола. Косата й го гъделичкаше по врата. — Джаки? Ехо-о. Чуваш ли ме?
Притисна пръстите си към лицето му, пръсти, които винаги миришеха на ментол и скъп парфюм, и се размърда върху слабините му.
— Вероника…
Усети, че, макар и неохотно, получава ерекция.
— Какво?
Кафъри се освободи от нея.
— Искам да поработя един час тук.
— О, боже! — изпъшка тя и се изправи. — Ти си болен, знаеш ли?
— Вероятно.
— Натрапчива мания. Ще умреш на това място, ако не внимаваш.
— Вече сме го обсъждали.