— Двайсет и първи век сме, Джак. Нали се сещаш — ново начало, нагоре и напред. — Застана до прозореца и се взря към градината. — В моето семейство ни възпитаваха да се отдалечаваме от корените си, да се усъвършенстваме.
— Твоето семейство е по-амбициозно от мен.
— По-амбициозно, отколкото съм аз — поправи го тя.
— Да. Божичко!
— Какво?
Той остави очилата и разтърка очи. На екрана плуваше ярка тропическа риба. Беше станал на трийсет и четири години и все още не можеше да се принуди да каже на тази жена, че не я обича. След изследванията и след партито — страхливец си ти, Джак, истински страхливец — ако изследванията бяха добри, нямаше да бъде трудно. Тогава щеше да й каже. Да й каже, че всичко между тях е свършило. Щеше да й каже да му върне ключовете.
— Какво има? — попита Вероника. — Какво казах пък сега?
— Нищо — отвърна той и се върна към работата си.
8
Слънцето грееше точно над главите, като причиняваше главоболие и смаляваше сенките до плътни очертания около предметите. Кафъри държеше прозорците отворени, докато пътуваха, но Есекс толкова се оплакваше от горещината и направи такова шоу, прокарвайки пръстите под яката си и издувайки предницата на ризата си, че най-накрая Джак се предаде. Когато паркираха, и двамата заключиха саката си в багажника на ягуара и тръгнаха по „Гринич саут стрийт“ с навити ръкави.
Номер осем се оказа двуетажна къща в стил Джордж V, разположена върху магазин за вещи втора ръка.
— Харисън си спомни какво е носила Кро — рече Есекс, щом минаха през малкия вход вляво. — Прозрачни найлонови сандали с розова позлата, черни чорапогащи, минижуп и мисли, че е била с тениска. — Надвеси се над интеркома. — Прилича на моя тип жени.
— Как са го приели родителите й?
— Сякаш не дават пет пари. Няма да дойдат в Лондон, не могат да намерят пари за билет за влака. „Тя си беше чисто и просто проститутка, сержант, ако това може да бъде от някаква помощ.“ Това е представата на майката за начина, по който може да помогне на полицията.
Металната кутия на интеркома внезапно изпука и накара и двамата да подскочат.
— Кой е?
Кафъри свали слънчевите си очила и се приведе напред.
— Детектив инспектор Джак Кафъри. Търся Джони Марш.
Малко по-късно вратата се отвори и на прага й се появи слабо момиче с кестеняви коси. Изглеждаше на двайсет и седем-осем години, но дългата коса, разумните ниски кожени обувки на загорените й на слънцето крака и късата, небесносиня престилка от рипсено кадифе й придаваха колежанска свежест.
Той протегна служебната си карта.
— Джони?
— Не. — От два джоба на престилката се подаваха четки; по всичко личеше, че са прекъснали заниманията й по рисуване. Часове по рисуване в скъпо девическо училище. — Джони е горе. Мога ли да ви помогна с нещо?
— А вие сте?
Момичето се усмихна леко и подаде ръка.
— Беки. Ребека. Двете с Джони живеем заедно.
Кафъри се ръкува с нея.
— Може ли да влезем?
— Аз, тоест, ние… — Изглеждаше смутена. — Ами, не. Всъщност не. Съжалявам.
— Искаме да зададем няколко въпроса за един познат на мис Марш човек.
Ребека прибра бретона от зелените си очи и се загледа покрай тях към улицата, сякаш очакваше да дойдат с насочени към вратата снайпери.
— Малко е… малко е неудобно. — Имаше много тих глас, начетен, който караше другите да се заслушват, глас, който можеше да спре другите разговори дори с шепот. — Не може ли да поговорим тук отвън?
— Тревата не ни интересува.
— Какво?
— Подушвам я оттук.
— О!
Младата жена сведе смутено поглед.
— Не сме тук заради това. Имате думата ми.
— Хмм! — Тя прехапа долната си устна и разкри много бели зъби. — Добре, добре. — Обърна се. — По-добре влезте.
Последваха я в прохладните дълбини на къщата покрай един маунтинбайк, подпрян на парапета. Есекс се беше вторачил в полюляващата се коса и дългите загорели крака на стълбите пред себе си.
Щом влязоха в апартамента, младата жена ги поведе през малък коридор. В спалнята вдясно Джак зърна захвърлени памучни гащички, окъпани в слънчева светлина, преди Ребека да успее да затвори вратата и да ги покани в една голяма стая.
— Моето студио — обясни тя.
Светлината струеше през два големи прозореца и образуваше еднакви бели триъгълници по голия дъсчен под. По стените бяха окачени пет огромни акварела в бляскави цветове. В средата на помещението момиче с лимоновозелена блузка с гол гръб и презрамка зад врата и черни широки панталони припряно пръскаше с дезодорант наоколо и махаше с ръце, за да раздвижи въздуха, а гривните му подрънкваха. Щом ги чу, то изтърва дезодоранта, грабна от масата пакет, обвит с фолио и се обърна към тях, скрило ръце зад гърба си като виновно дете. Косите му бяха боядисани във викинговорусо, лицето му наподобяваше изрисувана порцеланова кукла с комично големи сини очи и миниатюрно носле. Кафъри веднага разбра, че е надрусана.