— Джони? — Отвори служебната си карта. — Джони Марш?
— Ъъъ… да. — Момичето се взря в картата. — Кои сте вие?
— Полиция.
Очите й се разшириха.
— Полиция? Беки, какво по дя…?
— Всичко е наред. Те не се интересуват от стоката.
— Така ли?
Джони беше изпълнена със съмнения, неспокойна, пристъпваше от крак на крак.
— Така — отвърна Кафъри.
Младата жена прибра косата си зад ушите и го подложи на инспекция — нерешителните й сини очи проблясваха подозрително, устата бе плътно затворена; погледът й премина по ръкавите на ризата му, по тъмната несресана коса, по стегнатия корем. И внезапно се изхили силно.
— Не, почакайте. — Закри устата си с ръка. — Сериозно ли говорите? Сигурни ли сте?
— Знаеш ли какво, Джони. — Джак прибра служебната карта в джоба на ризата си. — Защо не вземеш да се освободиш от това нещо? И да можем да продължим?
Тя премигна неразбиращо, поглеждайки подред него, Есекс и Ребека и накрая върна погледа си отново върху него. Гримът й му напомняше снимките от аутопсията — ярки морскосини сенки и устни, изрисувани като силно опънат лък на Купидон.
— Сигурен ли си, че си този, за който се представяш?
— Джони? — повтори той. — Тревата. Искаш ли да отидеш да я изхвърлиш някъде?
— Джони. — Ребека я хвана за ръката. — Ела.
Поведе я към кухнята, откъдето я чуха да й говори с тих, спокоен глас. През пролуките на вратата Кафъри успяваше да види голяма дъбова маса, репродукции на Матис по стените и фризерен шкаф в една ниша. После чуха стъпките на Джони по стълбите, затръшване на врата, звуци от слизане и отново гласовете на двете жени от кухнята — смееха се и правеха нещо край хладилника.
Джак пъхна ръце в джобовете си и се заразхожда из стаята, разглеждайки скиците, пръснати върху ниска масичка. Много от тях представляваха неясни голи тела, нарисувани с въглен. Успяваше да различи ръка или отметната назад глава. На един голям акварел бе изобразена жена в полупрофил към художника, която събуваше найлонов чорап.
— Хей. — Есекс се бе вгледал в недовършена картина, подпряна на дървен статив. — Джак. Ела да хвърлиш един поглед на това.
Пред бургундскочервени завеси с пискюли стоеше жена, вдигнала ръце с подчертано безгрижие. Публиката й, състояща се от трима мъже, бе скицирана с въглен с едри щрихи на заден план.
— Така си и мислех — че ще я видите — прошепна от прага Джони. — Това съм аз.
Полицаите се обърнаха.
— Тя е стриптийзьорка.
Ребека застана до нея. В ръцете си държеше кофичка, пълна с лед и бири.
— Знаем — отговори Есекс.
— Да. — Джони издаде единия си хълбок, пъхнала ръце в джобовете. — Така си и мислех.
Ребека се приближи и застана зад тях пред статива.
— Тук ли правиш това? — попита Кафъри. — В студиото?
— Не, не. Започнах я в пъба. Сега довършвам последните щрихи.
— Май рисуваш доста момичетата? Знаеш ли много за тях?
— Те не са чудовища, знаете ли. — Тя му се усмихна, наклонила глава на една страна, сякаш я забавляваше. — Известно време и аз го правех. Това ми помогна да вляза в училището по изобразителни изкуства. „Голдсмитс“.
— Може би ще е добре да… ъъъ. — Кафъри се огледа. — Слушайте, защо не седнем всички? Да поговорим.
— Ааа. — Ребека остави кофичката с леда и избърса длани. Влажният съд бе оставил тъмна диря по дрехата от рипсено кадифе. — Това вече звучи заплашително.
— И още как — съгласи се Джони.
— Може да е така. А може и да не е.
— Е, ако разговорът ще бъде тежък, ще имам нужда от нещо за пиене — обяви Ребека и започна да вади бирите от кофичката. Постави едната от тях пред Есекс. — Ще мога ли да ви изкуся и после да продам историята на вестниците?