— Добре. — Мадокс отвори папката си и свали капачката на писалката. — Някаква информация? Регистрационен номер?
— Не. Помислих, че ще определите въпроса като деликатен, след като е чернокож. Другото е това.
Той се наведе и измъкна изпод стола си торба. Беше найлонов плик за веществени доказателства с етикети. Вдигна го, вътре се раздвижиха няколко бутилки със спечена пръст.
— Нещо не разбирам — каза Мадокс.
— Ром „Рей & Невю“ — Лицето на Дайъмънд беше бледо, сдържано, сякаш в мускулите на бузите му стоеше в очакване самодоволна усмивка. — Намерени са в радиус от метър и половина от първото тяло. Край другите са открити още. — Мадокс гледаше безизразно. — Ром „Рей & Невю“, сър. Ямайски е само на книга.
Кафъри и Криотос се спогледаха. Мадокс остави писалката си.
— Не е необходимо или конструктивно, мистър Дайъмънд. — Изражението му беше напрегнато. — И имате нужда от моето разрешение, за да изнасяте каквото и да било от помещението с веществените доказателства.
— Това е улика.
— Улика, как не? — промърмори Джак.
Дайъмънд го изгледа, внезапно придобил студено изражение.
— А вие имате ли по-добра идея?
— Няколко.
— Добре — намеси се Мадокс и почука нетърпеливо с писалката си по бюрото. — Ще добавим тази тенденция към всичките си интервюта. Ако изплува някакво име, разберете деликатно с какъв цвят на кожата е неговият притежател. Деликатно, подчертавам. — Постави капачката на писалката си. — Ще поискаме разрешение за втори оглед на терена на строежа. Дори това да не е мишената, пак е нужно да поговорим с него. И, Дайъмънд…
— Да?
— Край на расистките глупости. — Изправи се. — Окей?
10
Кафъри си тръгна от събранието, без да размени и дума с Мадокс. Смяната на вятъра не му харесваше. Не мислеше, че убиецът е чернокож. Дори само откритията на Кришнамурти го караха да смята, че следите на Птичаря щяха да бъдат уловени някъде между пъба на „Трафалгар роуд“ и някоя местна болница. Не беше лекар, вероятно не беше и някой неумел представител на помощния персонал, но все пак бе свързан с медицинската професия. Може би администратор или лаборант. Дори медицинска сестра.
Паркира пред магазина за стоки втора ръка и се готвеше да излезе, когато някаква врата се затръшна и към колата се забърза Ребека. Беше с къса памучна рокля, а дългата й коса с цвят на канела падаше по права линия до кръста. Младата жена се намести на задната седалка и парфюмът й изпълни внезапно очукания стар „Ягуар“.
Джак се изви назад.
— Това, което ще направиш, не те ли притеснява?
— И защо да ме притеснява?
— Не знам — отвърна искрено той и включи двигателя. — Не знам.
Изминаха късото разстояние до моргата в мълчание; Кафъри я наблюдаваше в огледалото за обратно виждане. Тя гледаше през прозореца със спокойно отпуснати рамене, поставила едната си ръка в скута, докато сенките на уличните лампи и сградите пробягваха по лицето й. Сътрудничеството на Ребека беше необяснима за него крехка странност и не беше сигурен, че знае как да го запази.
— Имаш ли нещо против да ти задам личен въпрос? — попита Кафъри, докато прекосяваха мемориалната градина, водеща към приемната.
— За това, с което се занимава Джони ли? И с което се занимавах и аз самата? — Тя не се обърна към него. Държеше главата си изправена със странна тържественост, характерна за Първа дама. — Или ще ме питаш как приключих с това?
— Не. — Той потупа джобовете си, за да намери тютюна. — Щях да те питам защо живееш заедно с Джони.
— Не трябва ли?
— Вие сте много различни като хора.
— Имаш предвид, защото тя е от по-ниска класа ли?
— Не. Аз… — Не довърши мисълта си. Може би все пак точно това имаше предвид. — Тя изглежда много по-млада от теб.
— Влюбени сме. Не е ли очевидно?
Джак се усмихна и поклати глава.
— Не мисля така.
— Но искаше да го чуеш, нали? Това е първото, което искат да разберат повечето мъже: дали двете се чукаме?
— Да — кимна той. — Аз съм човек и това беше първото, за което се запитах. Но мисля за нещо друго. Ти имаш твоето рисуване, имаш цел. Джони просто…
— Се носи по течението?
— Да.
— И защото взема наркотици?