— Не мисля, че ти го правиш.
— Правя го, ако пожелая. — Ребека се усмихна за секунда. — Аз съм човек на изкуството, мистър Кафъри. От мен се очаква да бъда разпусната. А Джони скоро ще намери своята цел. На мен ми беше нужно доста време, докато го направя.
— И ти ще стоиш и ще чакаш?
Тя се замисли над думите му, наклонила глава на една страна.
— Ами, да — промълви бавно, като се облегна назад. — Задължена съм й, така ми се струва… — Замълча, обмисляйки как да се изрази по-ясно. — Звучи глупаво, като се замислиш, глупава причина да бъдеш с някого, но Джони… — Срещна погледа му и прекъсна изречението си с усмивка. — Не. Прекалено улеснявам нещата за теб.
— О, хайде де.
— Казах ти вече — прекалено улеснявам нещата за теб. — Спря пред приемната и се обърна към него. — Така или иначе сега ти трябва да ми кажеш нещо.
— Питай тогава.
— Ще успея ли да забравя някога това, което ще видя днес?
— При различните хора е различно.
— Как беше при теб?
— Искаш ли да знаеш наистина?
— Затова те попитах.
Джак се вгледа през опушеното стъкло на вратата към приемната.
— Мисля, че да свършиш тук, разпознат, е една степен по-добре, отколкото да изчезнеш безследно завинаги. Можеше и никога да не бъдат намерени.
Ребека го изгледа продължително, изпънала устни в мека, права линия, докато той не беше в състояние да издържа повече изучаващия й поглед.
— Достатъчно — обяви Кафъри и отвори вратата пред нея. — Влизаме ли?
Пурпурната завеса в кабината за оглед на телата помръдваше, доказателство за присъствието на някой от служителите на моргата край трупа на Спасек. Ребека стоеше с леко извърната настрани глава, допряла пръсти в стъклото.
— Мирише като в болница — промълви тя. — А тя ще мирише ли?
— Няма да се доближаваш толкова.
— Добре — отвърна напрегнато. — Готова съм.
Електрическите завеси се разтвориха бавно. Очите и устата на Петра Спасек бяха затворени. Шевовете, където Кришнамурти беше отделил скалпа от черепа й и след това го беше зашил отново, бяха прикрити от пурпурен сатен. Тялото беше подготвено за този оглед — под клепачите бяха поставени малки памучни тампони, за да заместят липсващите очни ябълки. Но Кафъри осъзна прекалено късно колко насинено и обезобразено беше лицето на Спасек. В ужаса при откриването на останките от цялата касапница беше забравил колко се е разложило тялото през месеците, през които бе престояло на строежа. Като го видя сега, се смути.
— Ребека, виж, може би идеята не е добра…
Но тя вече се беше обърнала. Очите й се спряха върху лицето на Петра за по-малко от пет секунди. После от гърлото й се отрони неопределен тих звук и тя се обърна отново.
— Добре ли си?
— Да.
Каза го на стената.
— Не трябваше да те водя тук. Тя е неузнаваема.
— Напротив.
— Мислиш, че е тя?
— Да. Искам да кажа — може би. Не знам. Дай ми малко време.
— Имаш време колкото поискаш.
Ребека си пое дълбоко въздух и изправи рамене.
— Добре — промълви тя. Прибра косите си на топка и ги притисна към тила, а с другата ръка прикри устата си. Бавно се обърна отново към тялото. Този път погледът й се задържа повече върху лицето; очевидно полагаше усилия да не го отмести. — Какви са тези следи по челото й?
— Не знаем.
Младата жена пусна косите си и се обърна към него. Макар да се стараеше да придаде на това непринуденост, Кафъри усети, че целта на движението бе да й попречи да зърне отново Спасек.
— Мисля, че е тя.
Говореше шепнешком, хвърляйки погледи встрани, сякаш се страхуваше, че Спасек може да я чуе.
— Мислиш ли?
— Не. Сигурна съм, че е тя.
— Лицето й е изгубило в голяма степен чертите си.
Ребека затвори очи и поклати глава.
— Тя без това беше слаба. Костите й се виждаха и тогава. — Отвори бавно очи и го погледна. Едва сега Джак си даде сметка, че тя трепери. — Може ли вече да тръгваме?
— Хайде. — Постави длан върху ръката й, усетил внезапната студенина на кожата й. — Ще попълним документацията в приемната.
Донесе й вода в картонена чаша.
— Благодаря.
— Искам да подпишеш тук.
Седна до нея и отвори дипломатическото си куфарче, за да извади формулярите. Ребека постави студената си длан върху китката му и посочи към самсонайта.