Детектив инспектор Дайъмънд беше до него след секунди, видимо възбуден от преследването. Постави длан леко, но решително върху рамото му, и го завъртя към една маса.
— Не можете да го оставите да го интервюира — прошепна Кафъри на ухото на Мадокс. — Не като свидетел. Той ще го превърне в интервю със заподозрян.
— Не се меси — рече Мадокс.
— Той вече е решил вътрешно кого търси.
— Това беше заповед — отвърна Мадокс.
Джери Хенри, известен из детфортските улици като Близнака, никога не беше имал вземане-даване с полицията. Отдаваше го просто на факта, че работеше на дребно. В това беше силата му. И полицията смяташе, че не си заслужава да хаби усилията си за него. Гледаше на себе си като на припичаща се на слънце акула, която се влачи в покрайнините на Детфорт и хваща онова, което бе останало от двете големи банди, кръстосващи района. Той не вредеше на никого.
Обратната страна на медала обаче беше, че „малък“ означаваше „беззащитен“. Ченгетата не бяха глупави; те знаеха, че стоката трябва да идва отнякъде. Понякога се захващаха с такива като него, просто за да им окажат натиск и да стигнат до някоя от по-едрите риби. Ченгетата изобщо нямаше да се замислят дали да не пожертват човек като него, ако по този начин щяха да се доберат до някоя от големите банди на Южен Лондон.
„Каквото и да искат — мислеше си той, докато следваше ченгето към една от масите, — запази хладнокръвие, отричай, остави ги да го докажат.“ Това, което имаше в инвентара си днес, можеше да мине спокойно като запас за лична употреба. Но Дог от Ню крос му беше задигнал малко кокаин от една лаборатория, кокаин, който Близнака беше разделил на малки части. „Дръж си го в устата, човече. И го изгълтай, ако нещата не тръгнат на добре.“ Но Близнака не беше пожелал да го направи и сега щеше да си плати за това.
— Отричай. Не се поддавай.
— Какво каза? — попита ченгето.
— Нищо — измънка Близнака.
И буквално потъна в стола.
— Добре, това е най-рутинно запитване.
Ченгето разтвори краищата на якето си, яхна табуретката с лице към него, постави лакти върху кръглата маса, малкият му заоблен корем се подпря върху бедрата. Близнака се отпусна назад, пъхна едната си ръка в колана на джинсите, наклони глава на една страна, нацупил устни.
— Не губи хладнокръвие. Отричай. Нека го докажат. Не се поддавай — измънка под носа си той.
Това вбеси ченгето. То се наведе към него, така че очите им се озоваха на не повече от десетина сантиметра разстояние.
— Какво? Да не би да се опитваш да ко-му-ни-ки-раш с мен?
— Не са засягай. — Близнака не трепна от горчивия му дъх. Отвори непринудено дланта, която бе облегнал на стола. — А кой си ти, човече?
Ченгето преглътна с усилие и се отдръпна. Тупна с химикалката си по масата.
— Детектив инспектор Дайъмънд. — Произнесе грижливо думите „детектив инспектор“ — Ти редовен посетител ли си тук?
— К’во та засяга?
— Познаваш ли някое от момичетата, които работят тук?
— Не. — Близнака цъкна пренебрежително с език. — Не познавам момичетата.
— Никога ли не си се запознавал с някое от тях? Изненадваш ме. — Ченгето го изгледа продължително с арогантните си уморени очи и бутна някаква снимка към него върху масата. — Това ще ти бъде ли от помощ?
Близнака ги позна веднага. Особено русата. Шелин. Продаваше й дрога от месеци и я возеше като такси. Преди две седмици му беше направила свирка на задната седалка на спортния му „Фолксваген“ в замяна на наркотика. Интересно какво бяха казали момичетата на ченгето за операциите му.
— Не съм ги виждал. Може би тази, май е танцьорка тук, а? Но това е всичко.
— Знаеш, че е танцьорка тук.
— Виждал съм я.
— Кога я видя за последен път?
Близнака сви рамене.
— Май мина доста време.
— Виждал ли си някога някой да излиза оттук с което и да е от тези момичета?
Близнака се изсмя иронично. Усещаше уловката във въпроса.
— И защо ми задаваш този смешен въпрос? А казват, че английската полиция била умна!
— Ще ми отговориш ли?
— Знам какво представлявате.