Макар да беше с ръкавици, заради създадения си от криминалния отдел навик, Кафъри се движеше с ръце в джобовете. От време на време губеше от погледа си слабата светлина на фенерчето на сержант Куин, което го притесни за момент — толкова навътре в строежа беше много тъмно: снимачният екип бе приключил работата си и се бе затворил в белия си микробус, за да копира лентата-майка. Сега единственият източник на светлина беше мъждивото химическо сияние на флуоресцентната лента, с която координаторката на местопрестъплението бе обозначила двете страни на пътеката, за да запази веществените доказателства до идването на отговарящия за тях полицай от AMIP, който щеше да постави етикетите и да събере всичко в торбички. А те се носеха в мъглата като любопитни призраци — зеленеещи се очертания на бутилки, смачкани кутии от бира, нещо безформено, което можеше да бъде тениска или парцал. Конвейерни ленти и кулокранове се издигаха на двайсет и пет метра и повече в нощното небе край тях, сиви и притихнали като изоставен лунапарк.
Куин вдигна ръка, за да ги спре.
— Ето там — обърна се тя към Кафъри. — Виждаш ли я? Лежи по гръб.
— Къде?
— Виждаш ли бидона за бензин?
Тя плъзна лъча на фенерчето по него.
— Да.
— И двата подпорни стълба вдясно?
— Да.
— Спусни поглед надолу по тях.
„Божичко.“
— Видя ли?
— Да. — Пое си дълбоко въздух. — Окей. Виждам я.
„Онова там? Онова там трябва да е тяло?“ Беше го помислил за втвърдена аерозолна пяна, толкова разтеглено, жълто и лъскаво беше. Тогава видя коса и зъби и различи ръка. И най-сетне, като наклони глава на една страна, разбра какво вижда всъщност.
— О, за бога — рече уморено Мадокс. — Някой да я покрие с нещо.
2
Щом слънцето изгря и разпръсна речната мъгла, всички, които видяха тялото на дневна светлина, вече бяха сигурни, че не става въпрос за лудория на студенти по медицина. Дежурният патолог на Министерството на вътрешните работи Харша Кришнамурти пристигна и изчезна за един час в бялата палатка. Докараха и инструктираха екипа за вземане на пръстови отпечатъци и до обяд тялото беше освободено от бетона.
Кафъри откри Мадокс на предната седалка на сиерата на екип „Б“.
— Добре ли си?
— Не можем да направим нищо повече, приятел. Ще оставим Кришнамурти да поеме в свои ръце нещата оттук нататък.
— Прибери се вкъщи, дремни два-три часа.
— Ти също.
— Не. Аз оставам.
— Не, Джак. Ти също се прибери. Ако много искаш да се поупражняваш в безсъние, ще имаш чудесната възможност да го направиш през следващите няколко дни. Вярвай ми.
Кафъри вдигна отбранително ръка.
— Окей, окей. Както кажете. Сър.
— Както кажа.
— Но няма да спя.
— Чудесно. Чудесно. Прибирай се вкъщи. — Махна към очукания стар ягуар на Кафъри. — Прибери се вкъщи и се направи, че спиш.
Образът на жълтото тяло в палатката се движеше в синхрон с Кафъри и не го изостави дори след като се прибра вкъщи. На белезникавата дневна светлина тя му се стори по-реална, отколкото през нощта. Ноктите й, изпогризани и боядисани в небесносиньо, бяха впити в подутите й длани.
Той си взе душ и се обръсна. Лицето, което видя в огледалото, бе хванало лек тен от прекараното на слънце близо до реката утро. Около очите си съзря нови слънчеви бръчици. Знаеше, че няма да заспи.
Форсираното повишение на свежи попълнения за AMIP — по-млади, по-неуморни, в по-добра форма — бе причинило недоволството на по-нисшите чинове, затова разбираше мрачното, дребнаво задоволство, което ги обземаше, когато осемседмичният резервен график се завъртя отново до екип „Б“, съвпадайки точно и неприятно с първото му дежурство.
Седем дни, двайсет и четири часов резерв, безсънни нощи и хоп!, право в престъплението, така че да не може да си поеме дъх. Нямаше да бъде в най-добрата си форма.
А случаят изглеждаше доста заплетен.
Не само заради мястото и липсата на свидетели; на утринната светлина бяха видели черните възпалени следи от игла.
И престъпникът бе направил с гърдите на жертвата нещо, за което Кафъри не желаеше да се сеща тук, в облицованата си с бели плочки баня. Попи с хавлия влагата от косата си и разтърси глава, за да изкара водата от ушите си. „Престани да мислиш за това, веднага. Престани. Не му позволявай да се впие в мозъка ти.“ Мадокс беше прав — нуждаеше се от почивка.