— „Крумс хил“?
— Да. Краят на „Блекхийт“.
Спряха на пешеходния светофар.
— Направи тук десен завой и после можеш да ме оставиш.
— Тук ли живееш?
— Приятелката ми живее тук.
— Така ли? — Той забарабани с пръсти по кормилото и се вгледа в спътницата си в огледалото за обратно виждане. През последните няколко месеца бе оставял тук няколко момичета и всичките бяха казвали същото. Може би някъде тук живееше постоянен клиент на проститутки. — Коя е приятелката ти, момиче?
— Просто една приятелка.
Младата жена се загледа през прозореца и продължи да пуши. Имаше малка бенка над лявото ъгълче на устата си.
— И преди съм оставял момичета тук.
— Така ли?
Това явно не я интересуваше.
— Две бели момичета.
— О?
Светлината на светофара се смени. Близнака зави надясно; приятно му беше да усеща колата.
— Те влязоха в една от онези големи къщи. Нали разбираш к’во имам предвид?
Ухили й се в огледалото, но тя не му обърна внимание.
— Можеш да спреш тук.
Близнака спря и заяви с неутрален тон:
— Четири лири.
Момичето излезе от автомобила и затръшна вратата след себе си. Пусна петарка през петсантиметровия отвор на стъклото.
— И, хей…
— Да?
Той вдигна усмихнат поглед.
— Би трябвало да престанеш с ямайските глупости. — Изпъна деликатно пръст във въздуха и изви саркастично веждите си в дъги. — ’Щото, знайш ли, така си пъден идиот.
Момичето се обърна и тръгна. Близнака вдигна банкнотата от скута си и се загледа в краката й, докато се изгубиха в полумрака. Не се беше обидил.
— Имаш сладко негърско задниче под тази поличка, малката — прошепна той, все така ухилен. — Тази нощ някой ще извади късмет.
Младата жена зави по „Крумс хил“. Близнака остави автомобила си да се придвижи няколко метра по-напред, но тя беше изчезнала. Той изчака няколко минути, за да види дали ще се появи отново от другата страна на извивката на улицата, но момичето не излезе оттам. Комари се носеха мързеливо под охранителните светлини на една тухлена къща — улицата оставаше празна. Близнака зацъка с език и поклати глава, после потегли към Източен Гринич.
Едва след като се върна в пъба, си спомни кога точно бе видял за последен път Шелин, за която го бяха питали ченгетата. Миналата седмица. В понеделник. След като му бе направила свирката, я беше оставил точно на същото място.
13
Къщата.
Несиметрично построена вила от началото на XIX век, заобиколена от групичка приведени кедри. Някога бе собственост на богат покровител на групата „Блумсбъри“, който беше поръчал издържани в сиви тонове стенописи, създаващи впечатление за релеф. Имаше дори оранжерия с площ от двеста квадратни фута, за която се говореше, че е дело на архитекта Лютиенс. Ако ги помолеха да си припомнят, последните посетители на това място щяха да се сетят за градини, много по-мащабни, отколкото беше обичайно за повечето градски домове. Човек можеше да се загуби сред подрязаните сливови дървета. Бели рози бяха разцъфтели сред увиващата се около специалните решетки растителност, пчели прелитаха по прави линии по коридори от тисови дървета, търсейки обички и огнен трън.
Сега обаче имаше само килим от гниещи листа, струпани около стените, а от лятото, отчасти скрити зад входа на гаража, лежаха останките на куче. Завесите оставаха дръпнати дори и денем. Поради възникналия проблем, чистачът беше уволнен преди месеци, и постепенно околностите на къщата бяха загубили чара си. Хартвълд се движеше из тези части само нощем, тътрейки крака сред бъркотията. Но през деня тежката дъбова врата, водеща към тази част, беше заключена. Не можеше да рискува неочаквани посетители случайно да видят нещата му. Притежанията му…
Тази вечер беше заключил вратата и се намираше в „обществената зона“ — частта, която можеше да си позволи да покаже на външни хора, включваща коридора, кухнята, гардеробната, малкия кабинет и дневната, където стоеше сега, край камината пред портрета на родителите си.
Прекара следобеда в чистене, за да обезопаси мястото за вечерта, окачи маркуч на мивката в главната кухня и обля с дезинфектант обширното място за боклука. Миризмата обаче го порази. Идваше от… но тук той се поколеба, както бе поставил длан върху старата врата. Дълго се взира в инкрустираните върху дърво със слонова кост изображения на издължени мостове, върху които стояха гейши с чадъри, пазещи ги от слънцето. Не. Обърна се. Не можеше да направи нищо за бъркотията там.