Изгълта два бупренорфина с пастис и вода. После отвори кутийка от лапис лазули и с дългия изострен нокът на кутрето си загреба малко кокаин и го поднесе към лявата си ноздра. Втри остатъка във венците си и затвори за момент очи.
Струваше му се, че ще се пръсне, ако тя не дойде по-скоро.
Прехапа устна и се загледа в портрета на родителите си: Лусила и Хенрик.
Не, осъзна той, не, нямаше да експлодира. Вместо това щеше да се качи върху полицата на камината, да изчака, докато възстанови равновесието си, после да се приведе внимателно напред и много точно, с минимум суетня, да отхапе лицето на Лусила от платното.
14
„Убийствени полета.“
Думите се набиваха в очите на Кафъри, докато минаваше покрай вестникарски будки на път към „Сейнт Дънстан“. Снощи новината беше потвърдена от бюрото и сега представителите на пресата бяха заприщили улиците на Гринич, преследваха жителите му, образуваха истински лагер пред оградата на строежа. Заглавието на „Сън“ гласеше „Терор на новото хилядолетие“ и представяше цветни снимки на Шелин, Петра, Уилкокс и Кейли, разположени върху черно-бяла фотография на двора. „Мирър“ бе публикувал само снимката на Кейли: тя носеше розова сатенена рокля с гол гръб и бе вдигнала чашата си за наздравица пред обектива на камерата. Следваха предсказуеми сравнения, снимки на „Кромуел стрийт“ №25; „Как можа да се случи отново“ — питаше „Сън“. „Мирър“ бе кръстил убиеца „Изкормвача на хилядолетието“. Кафъри се бе хванал на бас с Есекс, че това щеше да бъде предпочетеният от всички възможни прякори.
Останалите от AMIP се бяха свързали с разузнаването в Дълич — за да насочат вниманието към Близнака, да проверят дали вече не е бил търсен от някоя друга част на лондонската полиция. Затова Кафъри, който си даваше много добре сметка, че хронометърът отчита безмилостно времето, караше сам към болница „Сейнт Дънстан“. Паркира в подножието на Мейз хил, където свършваха дърветата и червените стени на Гринич Парк.
„Човек трябва да измъква с ченгел всяка дума от устата на хората от персонала, Джак. Нито един съдия в страната няма да ти даде разрешително да отвориш документацията за служителите на цялата болница, само защото някакъв детектив инспектор с жълто около устата имал някакво «усещане».“
Вече беше повече от усещане, повече от чувство — сега вече вярваше, че търсеният от него човек познава тази сграда. Каквато и форма да придобиеше улицата, той беше сигурен, че ще свърши тук. Постоя за момент извън болницата, с чувството, че вижда нещо не наред в сивите бараки под ярката слънчева светлина. Небето над комина за пещта имаше същия наситен, сюрреалистичен син цвят като сенките за очи на Джони, изравнявайки перспективата към блоковете в стила на Мондриан. Но тогава си даде сметка, че всъщност той самият прекрояваше небето и света, така че да отговарят на собствената му представа за мястото, и че линиите на сградите бяха прави, а прозорците — абсолютно незабележителни. Оправи вратовръзката си и мина през вратата, доволен да даде почивка на очите си.
Вътре болницата беше занемарена; в коридорите беше горещо от парата, излизаща от невидими кухни и стерилизационни, една повредена флуоресцентна лампа премигваше. Беше сам — единствената му компания бяха стъпките, отекващи иззад ъгъла на коридора, и един скорец, който пърхаше с криле сред тръбите на тавана. Птичето пусна бяла курешка само на сантиметри пред Кафъри тъкмо когато отваряше вратата с надпис „Персонал“.
„Действай бавно. Прибързаш ли, ще разберат, че си отчаян.“
Офисът беше голям, разделен от паравани, единствените звуци идваха от несигурното почукване по клавишите на компютърна клавиатура.
Кафъри надникна зад паравана. Дребен, оплешивяващ чиновник със закръглени рамене и сивкава найлонова риза, пишеше на компютър.
Не беше обещаващо.
Джак се изкашля.
Чиновникът вдигна глава.
— Добро утро, сър. За комитета, нали?
— Не… не за комитета, мистър… ъъъ. — Погледна към табелката с името върху бюрото. — Мистър Блис. Детектив инспектор Кафъри. Шефът на персонала дали…
— Жена е. — Чиновникът се поизправи. — Тя председателства комитета. Няма да свършат преди единайсет. — Подаде ръка на Джак, който я пое и се ръкува с него. — Може би аз ще бъда в състояние да помогна, детектив… съжалявам.