В библиотеката беше изключително тихо. Слънчевата светлина влизаше през немитите прозорци и образуваше по-светли и по-тъмни ивици по прашния под. Няколко лекари седяха в малки сепарета, потънали в четивата си. Хубава индийка в бяла престилка вдигна поглед и му се усмихна. Списанието пред нея беше отворено на страница, озаглавена „Последователност на разкъсване на амниона“ и под него се виждаше голяма цветна снимка на родова злополука — безглавото бебе бе изпънато покрай рулетка като обезкостено пиле. Кафъри не отговори на усмивката.
Уенди спря край малка стая със стъклени стени. Спуснатите по стъклата щори я изолираха от библиотеката.
— Това е спокойното помещение. — Тя отвори вратата. — О, мистър Кук.
В полумрака в задната част на стаята иззад едно бюро се надигна някаква фигура. Мъжът носеше зелена престилка, която бе разкопчана и под нея се виждаше тениска. Очите му бяха налети с кръв, странно безцветни, а бледо червеникавата му коса беше достатъчно дълга, за да бъде хваната на тила. Когато очите му свикнаха с мрака, Джак видя, че косата му е отчасти посивяла.
Кук улови погледа му.
— Толкова ли е зле? — Изгледа тъжно тениската си; лицето му все така тънеше в сянка. — Аз съм далтонист. Безпомощен съм като бебе, когато стане въпрос за избора на дрехи.
— Много е… младежка.
Кук вдигна очи към тавана.
— Помислих си го. Продавачите лъжат, без да им мигне окото. Това е като игра за тях. — Той заобиколи бюрото, влачейки крака, и чак сега Кафъри забеляза някаква книга върху него. Успя да зърне само черно-бяла снимка на трион за кости, преди Кук да я затвори, да я пъхне под мишницата си и да се затътри към вратата. — В такъв случай няма да ви преча. — Извади от джоба на престилката си слънчеви очила и потърка очи. — Цялото помещение е ваше.
Измъкна се навън и затвори безшумно вратата след себе си.
Кафъри и Уенди постояха мълчаливо няколко секунди, докато Уенди поклати глава и издаде някакъв неодобрителен гърлен звук.
— Ама някои от хората, които работят при нас… Наистина е жалко. — Попи носа си със салфетката, която държеше в ръкава, и оправи очилата си. — Така, инспектор Кафъри, мога ли да ви предложа чаша чай? От машината е, страхувам се, но в бюрото си имам кондензирано „Нестле“, което съм щастлива, че мога да ви предложа…
В офиса на Кафъри и Мадокс щорите бяха вдигнати и свободно влизащото през прашните прозорци следобедно слънце буквално бе изпекло всичко върху бюрото. Джак усети миризмата на сгорещената пластмаса на телефона, затова отвори един от прозорците, дръпна щорите, облегна се на лакът и набра номера на Пендерецки. Остави го да звъни, като наблюдаваше стрелките на часовника. Знаеше, че няма да му отговорят.
Един ден миналата година бе опитал да се обади на Пендерецки в средата на следобеда. Беше дотолкова добре запознат с всяко негово движение, че се озадачи, когато той не вдигна телефона. Остави го да звъни, като се взираше през прозореца и се питаше дали се бе случило немислимото и Пендерецки лежи мъртъв на пода в къщата си.
Но тогава набитата му фигура се появи на задната врата, тирантите му бяха преметнати върху мръсна фланела. Дърветата бяха напълно раззеленени, но Джак успя да различи лицето му и лепкавата бяла дъга на ръката му, която се размахваше сред листата. Беше му нужно известно време, докато разбере, че маха на него, вдигнал палци нагоре, като се хилеше насреща му с беззъбата си усмивка. Искаше да му каже, че знае кой звъни.
От този ден нататък, независимо дали Кафъри звънеше от офиса или дома си, Пендерецки оставяше телефона да звъни. В редките случаи, когато отговаряше, казваше едно сухо „Здравей, Джак“. Кафъри предполагаше, че беше купил дигитален апарат, който изписва номера на обаждащия се. Сега единственото му удоволствие беше мисълта, че само от него зависеше колко време звукът от звънящия телефон ще изпълва къщата. „Дребно, детинско удоволствие, Джак. Може би мнението на Вероника за теб е правилно.“ Понякога се обаждаше по няколко пъти на ден.
Остави телефона да звъни десет минути, после го затвори и отиде да види дали факсът от чиновника в „Сейнт Дънстан“ вече не беше пристигнал.
15
Лусила беше половин италианка, половин германка, най-вулканичната личност в къщата на Хартвълдови. С едра кост и тъмна кожа, висока и широка като рамките на вратите, нямаше как да бъде разубедена да не пее на партитата, подпряна на рояла „Стейнуей“, докато по лицето й се стичаха черни вадички от спиралата, когато някоя ария я трогнеше до сълзи. На Тоби Хартвълд, усамотен зад високомерието си на красиво английско момче, му беше невъзможно да повярва, че тази жена с лъскава черна коса и пристъпи на ревност му беше наистина майка. Отрано се научи да я мрази.