Тя беше в официалната трапезария, крачеше напред-назад покрай стената, по която бяха окачени антверпенски гоблени, и дишаше шумно през носа си. Синята светлина, влизаща през прозореца, подчертаваше деликатните следи от сълзи по долната част на лицето й. За първи път оставаха сами след инцидента в банята.
— Майко.
— Седни.
Той седна на челното място на масата, мястото на баща си. През синия прозорец вляво се виждаше смътно полегатата поляна и хвърлящите сянка кипариси, но покритата с ламперия трапезария беше тъмна, сякаш бе събирала многогодишното напрежение, трупано в нея. Лусила се отпусна на обичайния си махагонов стол, затвори очи, постави длани върху горещата си шия и поклати глава.
— Това анемично създание. Баща й е скапан педераст, тя е грешка на природата.
Тоби запази спокойствие.
— Нямам време за подобни сцени, Лусила. Просто ми кажи какво да правя сега.
При тези думи тя отвори очи; ръцете върху шията й трепереха.
— Какво направих, за да заслужа син като теб?
— Кажи ми какво да правя сега.
— Ще живееш в пансион в Шерборн, докато стане време да влезеш в университета.
— Това ли е?
— След като се държиш така презрително към мен, ваканциите ще прекарваш в Кънектикът. Ще ти дадем някаква издръжка.
— Не искаш ли да ме видиш повече?
Лусила се прекръсти, жест, който той си спомняше да я е виждал да прави само веднъж досега.
— Не искам да те виждам повече.
Тоби се върна в Шерборн и не се видя повече със Софи. Три години по-късно тя се омъжи за един бюджетен координатор и отиде да живее в Уолтън-он-Темс. Тоби се адаптира добре. И видя, че Софи не беше причината, а симптом на нещо по-голямо. Имаше усещане за нещо събиращо се вътре в него, тъмно и деформирано, с буреносен заряд.
През последната си година в Шерборн се фокусира върху влизането си в медицинско училище. Той беше умен и го приеха в наскоро сформираното Обединено медицинско и стоматологично училище (ОМСУ) „Гайс енд Сейнт Томас“.
Именно в ОМСУ Птичаря започна да развива и изследва своите криле.
16
В девет вечерта осветлението на „Шрайвмур стрийт“ се включи. Сградата тънеше в тишина и беше тъмна, с изключение на тънката ивица флуоресцентна светлина, която се процеждаше през щорите на една стая на втория етаж. В стаята Кафъри и Есекс, свалили вратовръзките си и разхлабили яките, седяха един срещу друг около едно бюро и се справяха успешно с две шишета тъмно пиво и семейно меню от „Кентъки фрайд чикън“.
Когато се върна същия следобед, Кафъри реши да не осведомява Мадокс за напредъка си. Факсът пристигна в четири часа, точно когато детектив инспектор Дайъмънд тръгна, за да вземе разрешително за обиск на червения „Фолксваген“ на Близнака, и Джак привика Есекс.
— Имаш ли планове за тази вечер? — попита той и му показа дългото руло хартия. — Това ме извежда една стъпка напред, но е едва началото.
Сега бяха разстлали факса върху бюрото, а краищата му се валяха на вълнички по пода.
— Сто шейсет и осем жени — заяви Есекс с пълната си с пилешко месо уста. — Извадени от триста и двайсет прави…
— Сто петдесет и две.
— Благодаря. — Надраска цифрите най-долу в списъка, оставяйки сребристи мазни петна от пръстите си. — Да елиминираме ли всички над, да речем, петдесет?
— Които няма да са много.
— Да предположим, че са — колко — още двайсет? В такъв случай ни остават сто и…
— Трийсет и двама. Прекарай ги през HOLMES и ако не излезе нищо, ще интервюираме. Не можем да направим нищо през уикенда, но като започнем от понеделник, средно по двайсет минути за интервю, двамата заедно бихме могли да отмятаме по петдесетина на ден и до сряда ще стесним броя на вероятностите… Така ще се поберем в дадения ни срок. На косъм.
— Пикня — рече Есекс, като надигна бирата си.
— Лъжеш. — Кафъри вдигна на свой ред питието си. — И за това ще бъда вечно благодарен.
Докоснаха бирените си кутии и пиха.
— Странно. — Есекс избърса уста и се облегна назад на стола си. — Странно как не можеш да го видиш.
— Какво?
— Доверието на Мадокс в теб.