— Да?
— Еймдюр казва: „Космите са боядисани, с азиатски произход, никой от тях няма корени и двата края са отрязани. Не са откъснати или паднали от само себе си. Подобно нещо се наблюдава при косми от перука“.
— Това бяха дълги косми — рече Кафъри. — Женска перука.
Есекс повдигна вежди.
— Майкъл Кейн.
— Какво?
— „Облечен да убива“. Не си ли го гледал?
— Пол… — въздъхна Джак.
— Добре, добре. — Есекс вдигна ръка. — Все забравям, че аз съм комикът в нашата партньорска двойка, а ти си лишеният от хумор сериозен персонаж.
— И съм горд с това.
— Да, и тъжен също. — Насочи отново вниманието си към доклада, като гризеше нокътя на палеца си. — А, и лишен от приятелски чувства, да не забравим това. — Направи пауза. — Ъъ, виж теста с пресипитин.
— Пресипитиновия тест ли? Той за какво е? Проверка за човешка кръв?
— Да. Отличава я от животинската.
— За птиците ли говорим?
— За птиците. — Есекс движеше поглед по листа, а устните му мърдаха беззвучно. — Според него тъканта във въздушните мехурчета на птиците била човешка.
— Какво?
Джак вдигна очи.
— Точно каквото казах. Човешка.
— Знаеш ли какво означава това?
— Не.
— Ами, как според теб е влязла в белите им дробове?
— Вдишали ли са я?
— Да. В смисъл…
— В смисъл… о… — Есекс проумя внезапно. — По дяволите, да. — Седна на бюрото на Криотос, от приповдигнатото му настроение не беше останала и следа. — Искаш да кажеш, че птиците са били все още живи? Че са умрели там вътре?
Кафъри кимна.
— Изненадан ли си?
— Ами, може да се каже. Да.
Помълчаха известно време, всеки потънал в размисъл върху току-що наученото. Температурата в стаята като че ли падна с един-два градуса. Джак се изправи, довърши бирата си и посочи доклада.
— Давай. Давай.
— Да, добре. — Есекс се изкашля, взе отново доклада. — Добре. Какво искаш?
— Как ги е упоил?
— Ъъъ… — Прокара пръстите си надолу по хартията. — Хематологията казва, ъъъ… ооо…
— Какво?
— Казва, че не ги е упоявал.
— Какво?
— Не ги е упоявал.
— Невъзможно.
— Така пише тук. Нищо, освен, освен алкохол, малко кокаин, но не достатъчно, за да увреди нещо, никакви феноли, никакви бензоли, никакви успокоителни, освен при Уилкокс и младата Кейли. Хмм… — Погледът му препускаше по страниците. — Нищо. Освен може би нашата анонимна жертва номер едно, която е натъпкана с хероин. Но хероинът е винаги странен; толерантността към него е различна при всеки.
— Все трябва да е използвал нещо.
— Не, Джак. Не е използвал. Във всичките има по нещичко, но недостатъчно, за да свърши работа.
— Сигурен ли си?
— Разбира се, че съм сигурен. Така казва Джейн Еймдюр. Трябва да е вярно.
Кафъри изгуби търпение.
— Но как тогава ги е накарал да стоят достатъчно мирно, за да напъха проклетата голяма игла във врата им?
— Те не са магьосници, както знаеш — заяви сериозно Есекс и вдигна поглед от доклада. — Тези типове, които измъкват любимите хора изпод носовете ни, не са особено умни. В повечето случаи, като се обърна назад, се уверявам колко са глупави.
— Глупави ли? — повтори Кафъри, загледан с невиждащ поглед в нокътя на палеца си.
Питаше се колко глупав беше Птичаря. Колко глупав беше Пендерецки. Колко глупав трябваше да бъде човек.
— Просто са имали късмет — доуточни Есекс.
— Не. Птичаря не е късметлия. Той знае. — Изправи се и се приближи към снимките. — Нали? — После се обърна към мъртвите жени, които гледаха безизразно от стените. — Е? Как го направи?
— Джак — обади се зад гърба му Есекс. — Виж това.
Жените отвърнаха на погледа на Кафъри: Петра, със слаби ръце, сияйна усмивка и трико; бедната безинтересна Мишел Уилкокс, притиснала чорлавата си дъщеря…
— Джак.
Едрата зъбата Шелин. Кейли в розовата рокля за парти, вдигнала чаша пред обектива. „Ами ако там все пак е моето момиченце, ако е дъщеричката ми? Ами ако е тя?“
— Как го е направил?
— Джак!
— Какво? — Той се обърна. — Какво има?
— Ентомология. — Есекс клатеше глава. — Знам защо изглежда, че не ги изнасилва. Отвратително копеле.