И тогава се случи нещо, което промени всичко. Охраната заключи вратата от вътрешната страна и дръпна щорите.
18
В десет и трийсет вечерта, когато Кафъри си тръгна от Шрайвмур, беше все още топло. Не включи радиото — предпочиташе да шофира в тишина. Обеща си, като се прибере, да си вземе вана и да си налее солидна доза малцово уиски. Усети, че под покривалото на ежеминутните му грижи — умората, следенето на светофарите, прекалено ярките фарове по пътя — в мислите му се е появил нов обитател, като неопределен образ на дъното на движещо се езеро, като начало на изображение, истинско изображение на Птичаря.
Некрофил. Как бяха пропуснали този момент?
На „Хонър оук“ сви вляво, право през „Пекам рай“. Призрачните бели петна на надгробните камъни в гробището „Нън хед“ се носеха между дърветата. Кървавата дъга на кариерата на Птичаря се стрелкаше в главата му. Някакъв мъж — висок? нисък?, настанил се неправомерно като зъл дух, черен гарван, с възбудено бягащ поглед, който опипва труп. Мъртвата и немъртвият. Сатанинска връзка.
А на заден план продължаваха да изплуват въпроси, на които не можеше да отговори: жива птица, зашита в телесна кухина дълго след смъртта. Защо? И защо не можеш да забравиш тази картина? Странните, подредени разрези в посока към скалпа, освен на Кейли, напомняше упорито подсъзнанието му. Защо ги нямаше при Кейли? И как Птичаря успяваше да задържи жертвите си неподвижни за инжекцията? Този въпрос имаше свой собствен дъх, всяващ смут в душата. Той нашепваше за контрол над съзнанието… по-лошо, нашепваше за отрова, която съвременната научна криминалистика не можеше да установи.
Паркира колата под лющещия се чинар на съседа и излезе от нея уморено, с усещането, че някой удря с чук по главата му. Единственото, което искаше в този момент, беше тишина и спокойствие. Наметна якето върху раменете си. Чаша „Гленморанджи“ и вана.
Но на потъналите в мрак стъпала към входа зърна нещо неестествено бледо.
Спря, поставил ръка върху портата, докато очите му свикнат с тъмнината. Щом разбра за какво става дума, се сети, че това е дело на Пендерецки.
Две кукли, голи, с цвят на безжизнени бебета, с преплетени пластмасови крайници, поставени така, че лицето на всяка да бъде пред гениталиите на другата. А на стъпалото пред тях бе залепена розова бележчица, която гласеше: „Като ми звъниш, все едно си извиваш врата“.
Кафъри разкопча маншета на ризата си, така че да покрие дланта си с него, и внимателно обърна предметите. Кукла за малко момиченце, с руси найлонови коси, невиждащите очи бяха обърнати нагоре, ръцете бяха вдигнати, сякаш готови да хванат топка. Барби или Синди. Равни гърди без зърна, кръст с дебелина на пръст, а по извитата пластмаса между краката бе изрисувал с червено мастило прекалено голямо, като че ли възпалено влагалище.
Напълно в стила на Пендерецки.
Опипа другата кукла и я обърна по гръб. Екшън мен или войник, със същия невиждащ поглед и надраскани допълнително гениталии, същите застинали в умоляващ жест ръце. На гърба беше щампован малък надпис „Хазбро“.
Нея Кафъри позна. Беше играчка на Юан.
Ясно помнеше мистерията около изчезването й. Един слънчев следобед в началото на седемдесетте години. Преди обяд куклата бе лежала по лице на тревата в задната градина, притисната от оловната тежест на миниатюрни гранати и манерки за вода. След като обядваха, не я намериха. Сякаш се беше изпарила. „Е, Юан — бе казала майка им, също толкова озадачена, колкото бяха и момчетата, като вдигна подозрително поглед към небето, — може да е била открадната от някой гарван.“ На другия ден тя купи нов Екшън мен от „Улуърт“ в Луишам. „Виж му ръцете, Юан — могат да хващат. Така не е ли по-добре?“
Всичко това не беше нещо ново от страна на Пендерецки, цялото това изтънчено мъчение. Джак взе куклите, намери ключовете си и уморено бутна входната врата.
Кухнята светеше и той видя купчина от своите ризи, сгънати върху дъската за гладене.
Вероника.
В умората си не беше забелязал колата й отвън.
„Бъди добър с нея, Джак. Тя е болна. Не забравяй, бъди добър.“
Хвърли якето си на един стол в кухнята, взе руло прилепващо прозрачно фолио и внимателно уви с него куклите поотделно, за да ги сложи след това в някоя от кутиите с доказателствен материал в стаята на Юан. Тенджерата „Льо Крьозе“ беше върху котлона и носещите се от дневната звуци от „Рапсодия в синьо“ на Гершуин се смесваха с приятния аромат на джинджифил и кориандър. Той взе от полицата една чаша и бутилката „Гленморанджи“ и си наля щедро. Цялото тяло го болеше от умора. Искаше тишина, уискито си, ваната и после — леглото. Нищо повече. И в никакъв случай Вероника.