— Джак?
— Да, здравей — провикна се безрадостно той.
— Отключих си и влязох. Надявам се, нямаш нищо против.
„Е, Вероника, ако имам нещо против, какво ще ми помогне това?“
— Ела тук.
В стаята на Юан. Защо тази жена вечно гравитираше около стаята на Юан? Той взе куклите и уискито и заизкачва бавно стълбището.
Тя седеше на пода. Беше с грижливо ушит морскосин костюм — пола, бели колосани маншети и малки златни брошки. Беше изритала обувките от краката си, така че той видя бледите луни на пръстите на стъпалата й през чорапогащите с телесен цвят. Около нея бе пръснато съдържанието от всички кутии, свързани по някакъв начин с Пендерецки.
— Вероника?
— Какво?
— Какво правиш?
— Подреждам ти нещата. Сетих се, че гостите на партито могат да пожелаят да разгледат къщата, затова се заех да подредя нещата ти вместо теб.
— Е, недей. — Кафъри остави уискито и увитите кукли на бюрото и започна да събира нещата. — Просто не го прави.
Вероника се взря в него.
— Само се опитвах да помогна…
— Помолих те да не влизаш тук. — Той се обърна. — Ще го кажа отново: не идвай тук. И не пипай тези неща.
Тя набърчи чело, издаде леко устни.
— Съжалявам. Остави на мен да ги върна по местата им…
— Не. — Той я отмести внимателно. — Просто ги остави!
Вероника трепна и той спря. „Крещиш, Джак. Недей да й крещиш.“
— Слушай. — Пое си дълбоко въздух. — Извинявай. Наистина съм… Вероника…
Прекалено късно. Лицето й вече се бе сгърчило, клепачите потрепваха, устата се движеше. Младата жена скочи на крака и очите й се напълниха със сълзи.
— О, боже! — Той затвори очи и си наложи да се притисне в нея, да прокара длани по треперещите й рамене. — Вероника, съжалявам, съжалявам… имах тежък ден.
— Заради рака е, нали? Искаш да ме напуснеш заради рака?
— Разбира се, че не искам да те напускам. Никъде не отивам. — Притисна я към гърдите си и постави брадичка върху темето й. — Виж, дал съм вече не знам колко допълнителни дежурства. Ако искаш, мога да взема отпуск… да идвам на химиотерапията с теб.
— Взел си си отпуск?
Тя спря да подсмърча и вдигна поглед към него.
— Искам да бъда с теб.
— Наистина ли?
— Да, наистина. А сега хайде да седнеш. — Натисна рамото й с ръка и двамата седнаха на пода, подпряха гърбовете си в стената. — Не искам да слушам повече за това, окей? — Сплете пръстите си с нейните. — Не се страхувам от болестта на Ходжкин.
— Извинявай, Джак. — Вероника избърса очи с опакото на дланта си. — Извинявай, че това се случи с мен. Иска ми се да можех да го променя, наистина ми се иска.
— Вината не е твоя. — Кафъри завря лице в косите й. — Така, и не забравяй… — Изкашля се. — Не забравяй, че сме в това заедно.
— Няма.
Двамата стояха мълчаливо, наблюдавайки как кафявите като гъби нощни пеперуди навън се блъскат в стъклото на осветения прозорец. Той вдигна ръката й към устата си, целуна я лекичко и я обърна, за да се вгледа в дланта й.
— Добре ли си?
— Да — прошепна тя.
Той я целуна по косата и се вгледа в дланта й полуусмихнат.
— Как така този път не си си направила теста с боята?
— Хмм?
— Онзи, за който ми разказа. Който си правила последния път.
— Направих го — отвърна замечтано Вероника.
Джак вдигна ръката й близо до лицето си. Кожата беше бледа, леко зацапана, като риба. Но нямаше и следа от линии, никаква подкожна мрежа, потънала дълбоко в плътта.
— Мислех, че след това боята се вижда.
— Не точно. Избледнява доста бързо. — Тя прибра косите зад ушите си и го погледна. Полукръгове от спирала подчертаваха очите й. — Джак?
— Мммм?
— Може би ще бъде добре да ходя сама. Иска ми се да покажа на д-р Кавендиш, че не е нужно някой да ме държи за ръката.
— Сигурна ли си?
— Да.