— След смъртта им ли?
— Затова не е имало следи от насилие, никакви синини по гениталиите. Мъртвата тъкан не реагира на неагресивното насилие.
— И как го измисли?
— От лабораторията казаха, че раните са нанесени до три дни след смъртта.
— Три дни?
— Все се питахме защо не са били изнасилени. И ето ти обяснението. Той не се е разделял веднага с телата. Изнасилването вероятно е ставало по същото време като обезобразяването, вероятно многократно. — Кафъри забеляза, че лицето на Мадокс лекичко се изопна. — Той е некрофил, Стив. Това не обяснява лекотата, с която ги е убил, но обяснява защо така се стреми към убийството, защо няма синини.
— Не мисля, че искам да слушам това.
— Смъртта трябва да бъде бърза, без усложнения. Самото убийство не го интересува. Не там е забавното. Интересното и привлекателното е трупът. Освобождава се от тях едва когато започнат да гният прекалено. — Мадокс потрепери, сякаш слънцето се бе скрило зад някаква планина. Дъждът все още не беше спрял напълно, въпреки че вече беше съвсем слаб. Джак пъхна ръце в джобовете си и направи крачка към него, главите им почти се допряха. — Птича… извършителят пази телата три дни и после, когато убийството се превърне просто в спомен, после ги обезобразява. Нали знаеш какво имам предвид?
— Само дето се оказва, че е дори още по-чалнат, отколкото си мислехме?
— И не само това.
Мадокс прехапа устна. Нова, измита от дъжда слънчева светлина потрепна по бетонните сгради и той му се стори внезапно остарял. Вдигна поглед по високата сграда към най-близкия апартамент до този на Близнака.
— Значи има условия за усамотяване?
— Да, и живее сам. — Кафъри проследи погледа на Мадокс, насочен към апартамента. Завесите бяха спуснати. — Най-вероятно има фризер.
Мадокс се изкашля.
— Не можем да се сдобием с разрешително за обиск на апартамента.
— Добре.
Кафъри тръгна към входа.
— Къде мислиш, че отиваш?
— Искам да ти покажа нещо.
— Хей. — Мадокс го настигна. — Не искам да го стряскаш, Джак.
— Няма.
В коридора някакво момиче на около десет години с дълга мръсна руса коса и бебе със сополив нос в ръцете, се взираше през стъклото в тях. Беше с мърлява розова тениска и одрани боси крака. Кафъри почука по стъклото. Момичето отвори вратата, отстъпи назад и ги загледа безмълвно.
— Благодаря. — Джак стовари ръката си върху бутона за асансьора и вратите му се отвориха. Пристъпи вътре и се обърна към Мадокс. — На кой етаж е?
— Седемнайсети. Няма да говорим с него, приятел. Още не.
— Не. — Джак натисна бутона за седемнайсетия етаж. — Влез и нека видим колко пъти ще се отворят вратите оттук догоре. Нека видим доколко осъществима е идеята на Мел Дайъмънд.
Двамата мъже стояха с ръце в джобовете, обърнали лица нагоре към червената светлинка, движеща се зад тясната стъклена ивица над вратата.
— Представи си, че си извършителят, Стив. Имаш тяло в торба за боклук ей тук, на пода. Говорим за тяло на жена. Насечено. Смърдящо.
Асансьорът се изкачваше: девет, десет, единайсет. Мадокс наблюдаваше мълчаливо пълзенето на червената светлинка. Дванайсет, тринайсет, четиринайсет. Асансьорът спря и вратите се отвориха. Срещу тях стоеше възрастна жена с водонепромокаема пазарска чанта и миниатюрно кученце на каишка.
— Надолу ли слизате?
— Качваме се.
— Е, все пак ще се кача с вас. — Тя влезе усмихнато и завърза найлонова качулка върху ситно накъдрената си коса. — Човек никога не знае кога ще спре дъждът, като гледа как невъзмутимо си ръми.
Кафъри погледна Мадокс и прошепна:
— Сега си припомни — на пода.
На петнайсетия етаж се качи майка с две мъничета между една и три години и, след като спря на седемнайсетия, асансьорът продължи към най-високия, двайсети етаж. Сега вътре се бяха събрали шестима човека и едно куче. Мадокс пристъпваше от крак на крак, явно не се чувстваше комфортно. На слизане спряха още три пъти. Когато стигнаха партера, асансьорът беше препълнен.
— Сега е ден — заяви Мадокс, когато излязоха навън, и потри уморено лице. Момичето с бебето притисна нос към стъклото, щом отминаха. — Той ги е пренасял нощем.
— Да, но можеш ли да си представиш да изминеш всичките тези етажи, независимо дали е ден или нощ? Да се взираш в цифрите, както го правихме току-що ние с теб и най-накрая, след всичко това, да издърпаш товара от асансьора. — Тръгна към паркинга. Зад него хидравличната рампа на лекотоварния камион се затвори и фолксвагенът потрепери на мястото си. — Целият този път от входа на блока до паркинга. — Спря, разтвори длани. — Погледни нагоре. Колко прозорци виждаш?