— Джак, това все пак е комплекс „Пийнс“. Определено няма да е бил първият път, когато пред този блок посред нощ някой е мъкнал подозрителен пакет, бъди уверен.
— Ти видя труповете. — Кафъри понижи глас. — Недей да твърдиш, че не си усетил миризмата им. Трупът мирише дори три дни след смъртта, Стив, направо смърди. Знаеш го много добре. Тази миризма не се забравя никога, не може да се отмие.
— Може да има и друго място.
— Разбира се. — Джак кимна и пое шумно въздух през носа. — Да, разбира се. Значи ти просто си се вкопчил в това, ясно. Просто си се вкопчил в тази навежда.
При тези думи изражението на Мадокс се промени. Една синя веничка на слепоочието му изпъкна, а когато заговори, гласът му беше много тих, почти недоловим.
— Тази сутрин се обади шефът: чул, че подготвяме някакъв профил. Така че сега имам задачата да те покривам.
— Главният детектив предпочита почиващи върху случайността огледи и улики? — Кафъри поклати глава. — Стив, погледни фактите в очите — екип „Е“ вероятно е почукал на вратата на всички расисти в Източен Гринич и всички ще бъдат на седмото небе, ако им се удаде да натрият носа на някакъв нещастен местен дилър на наркотици. Закарай го някъде, по-далеч от тях за няколко дни. На детектив инспектор Дайъмънд това просто му харесва, то му е в кръвта, а аз започвам да се питам, Стив, дали не го прави, защото знае, че може, защото… — Той пъхна ръце в джобовете си и срещна сивия поглед на Мадокс с тъмносините си очи, изпълнени с предизвикателство. — Защото ти му позволяваш.
— Все още си на тримесечен изпитателен срок при нас, Джак. Не го забравяй.
— Не съм.
— Ще те върна в Шрайвмур. Пожелай на Вероника късмет за химиотерапията от мое име.
— Стив, почакай…
Но той вече бе тръгнал и се наложи Кафъри да надвика рева на лекотоварния камион.
— Старши детектив Мадокс! — Гласът му рикошираше между високите етажи. Децата на входа подадоха глави, стреснати от вика. — Ще докажа, че сте насочили подозренията си не към когото трябва, старши детектив Мадокс… Ще докажа, че той дори не е черен!
Но Мадокс не спираше да върви. Лекотоварният камион мина на втора и фолксвагенът на Близнака, покрит с бяла мушама, бе понесен из улиците на Детфорт на нещо като парад, наподобяващ индийска сватба.
Пъбът беше празен. Куче вълча порода спеше край газовата отоплителна печка, подпряло глава на предните си лапи. То отвори едното си око, когато Кафъри влезе и се запъти към бара. Бети, барманката, с дантелена блуза с дълбоко деколте и чифт очила с големи стъкла и рамки, увесени на верижка около врата й, не си направи труда да го поздрави. Извади цигарата от устата си и просто го зачака да заговори, поставила леко лакираните си нокти върху кранчето за наливна бира.
Кафъри показа служебната си карта.
— Добрата стара полиция.
— Да, помня. Искате ли нещо за пиене, или не искате?
— Давайте, след като сте почнали. Една… — В този пъб нямаше никакво уиски. — „Белс“. — Потърси дребни в джоба си. — Как върви работата?
— Ами, вижте как изглежда заведението. Репортерите се появиха отникъде, нахлуха вътре и изплашиха половината ни редовни клиенти.
— Вие разговаряхте ли с тях?
Бети изсумтя и висящите й тюркоазени обеци затрептяха.
— Не бих се докоснала до мръсните им пари. Казвам ви, ще ми се нищо от това да не се беше случвало.
— Такова е желанието на всички ни. — Джак отдели стъпала от лепкавия мокет и седна на една табуретка. — Бети, помниш ли младия мъж, когото интервюирахме тук?
— Цветнокожото момче ли? Дето офейка?
— Да.
— Това е Близнака. Тези хора дават толкова странни имена на децата си, нали? Приближете се. — Даде му знак да се доближи с осеяната си с изпъкнали вени ръка. В пъба нямаше никой друг, но тя заговори едва когато Кафъри се надвеси достатъчно близо, за да може да чуе шепота й. — Този Близнак. — Обхвана китката му с ръката си. — Вестниците пишат, че момичетата го използвали. Нали се сещате — наркотици.
— Да.