По-късно му донесе кафе, нарязани плодове и чаша „Перие“, постави подноса върху мраморната маса и го изгледа със съжаление. Хартвълд се завъртя на леглото и подуши свежия въздух, влизащ през прозорците. Носеше обещание за зима, за облаци и сняг. И за още нещо. Нещо лошо наближаваше към града. И на него то му миришеше на криза.
Беше четвърти декември, трийсет и седмият му рожден ден. И тя дойде.
Откри момичето под пианото малко преди три сутринта, когато партито започваше да приключва. Беше завъртяла очи нагоре, обхванала с ръце раменете си. От време на време изохкваше и се извиваше леко, като дебела какавида. Беше доста пълна и носеше къса бебешкосиня рокля. На бицепсите й имаше татуировка, която сякаш се процеждаше от кожата. Белезникави нишки от някакво вещество образуваха нещо като паяжина по и около устата й.
Развеселен от тази гледка, той подпря лакът на пианото и се приведе, за да я види.
— Хей, ти. Как се казваш?
Очите й се завъртяха, опитвайки да се концентрират върху източника на шума. Устата й се отвори и затвори на два пъти, преди да успее да излезе някакъв звук.
— Шарън Дон Маккейб.
От тези три думи стана ясно, че е дете на Горбълз, бедняшкия квартал на Глазгоу.
— Знаеш, че не си с всичкия си, нали?
Момичето изхълца и кимна със затворени очи.
— Знам.
И така, той отнесе бедната дебела Шарън в спалнята си, съблече я в тъмното и я сложи в леглото. Изчука я много бързо и безмълвно, като я стискаше изотзад за студените гърди. Тя не помръдна, нито издаде звук. Долу партито приключваше, чуваше как кетъринговата фирма прибира чашите. Отвън пред тъмния прозорец западаха снежни парцали.
Лежащата до него Шарън Дон Маккейб започна да хърка много силно. Той я изчука отново — смяташе, че е прекалено пияна, за да разбере какво се е случило — и заспа.
Сънува, че се намира в лабораторията по анатомия през онзи зимен следобед, клекнал на пода, и наблюдава, едновременно ужасен и възбуден, как дебелият охранител си помогна с меката си бяла длан да получи пълна ерекция и, като се надигна на пръсти до масата за дисекция, видимо намирайки се в дълбока концентрация, издърпа безжизнената жена към себе си, така че ханшовете им се срещнаха.
Хартвълд не беше в състояние да издържа повече. Изпусна дъха си във вид на лека въздишка.
Охранителят спря и завъртя очи, опитвайки се да види кой го шпионира. Не беше висок, но на клекналия на пода Хартвълд му се стори, че закрива хоризонта. Очите му бяха влажни и студени.
Все трябва да имаше някаква възможност да се изправи, да протестира, да се отдели от тази сцена, но Тоби се беше парализирал от страх. И в мига, в който избра да не помръдне, охранителят, по чието чело бе избила пот, разбра, че слабият студент по медицина чакаше тук сам в мрака, за да направи същото, което правеше в момента той самият.
Мигът се проточи. И после охранителят се усмихна.
Хартвълд се събуди, години по-късно, в къщата си в Гринич, скимтейки като животно. Отпечатъкът от усмивката беше все така ярък в спомените му. В стаята още беше тъмно, измежду завесите се прокрадваше тънка ивица лунна светлина. Той лежеше, плувнал в пот, загледан в тавана, заслушан в емоциите на сърцето си, които забавяха темпото, очаквайки мислите му да улегнат.
„Разбирам — беше казала усмивката. — Аз съм като теб; изродите и болните не могат да стоят дълго далече едни от други. Те рано или късно се сблъскват.“
Хартвълд прокара пръсти през косите си и простена. Завъртя се на една страна, видя какво лежи на възглавницата до него и трябваше да затисне с длан уста, за да възпре напиращия вик.
22
Шарън Дон Маккейб беше на по-малко от двайсетина сантиметра от него, по гръб, с отворени очи. Кървава пяна излизаше от носа и устата й и оставяше слузести следи надолу по врата и брадичката й.
— О… боже! — прошепна ужасено Хартвълд. — О, милостиви Исусе Христе, какво, по дяволите, си направила със себе си?
Пъхна ръка под чаршафите и потърси пулса й. Часовникът на нощната масичка показваше 4:46.
С бясно тупкащо сърце той се устреми към банята и напълни мивката със студена вода. Потопи лицето си в нея, докато водата стигна до врата му.
Преброи до двайсет.