Въздържанието, продължителният зов на желанието, дните, които се превръщаха в седмици, преливащи се от своя страна в години, и сега, след всичко това, тази, тази бомба със закъснител на съдбата лежеше неподвижна и бледа в леглото му. Точно каквото беше искал през всичките тези години — единственото, което не можеше да получи от момичетата, каквото и да им плащаше.
Изправи се, задъхан, със стичаща се по главата му вода.
Лицето му премигваше насреща от огледалото. Изглеждаше изпит на слабата светлина, трийсет и седемте му години личаха; сякаш беше изсмукан отвътре, с пресъхнали от напрежението сокове. Ощипа се силно по бузите, с надеждата болката да проясни мислите му. Но в отговор усети само тъпото, познато опъване в корема.
— Помогни ми, помогни ми, моля те!
Гласът му прозвуча кухо, почти шепнешком. Нищо нямаше да му помогне. Знаеше го. Избърса лице и се върна в спалнята.
Стаята беше заляна от пурпурното сияние, предшестващо зазоряването. Момичето лежеше, вперило невиждащия си поглед в тавана, с отворена уста, със скромно придърпани върху ключиците завивки, сякаш бе искало да умре подобаващо. Хартвълд прекоси с несигурна стъпка стаята и отвори прозореца. Нощният въздух беше студен и сладък, оцветен от падащия сняг. Ливанският кедър стърчеше на фона на изпъстреното със звезди небе.
„Ако искаше, ако наистина искаше… тя не можеше да ти каже да спреш. Никой нямаше да разбере. Не е нужно никой да разбира.“
Приближи се треперещ до леглото и бавно започна да дърпа чаршафа, откривайки торса. Беше разперила ръце встрани. Той ги намести до тялото така, че все още розовите й длани да бъдат обърнати навътре. Охлювената диря от слуз по брадичката й проблясваше на слабата светлина. Едем. На белите дробове. Донесе мокра кърпа от банята и внимателно почисти наоколо, в това число и неволно изпуснатите в момента на смъртта изпражнения. Смени мръсните чаршафи. Още не беше се вдървила, затова не беше проблем да я премести: неподвижна купчина от бели кръгове на синкавосивата светлина — закръглени гърди, кръгъл корем, дебели, едри колене, дълги овални бедра; линиите на тялото й се плъзгаха леко, за да се срещнат в тъмното петно на срамната й кост.
Вътрешната страна на дясната й ръка беше осеяна с дупчици. Вероятно беше взела от качествения хероин, който Тоби предлагаше на гостите си. Сигурно беше свикнала с продаваната по улиците на Горбълз некачествена стока. Тялото й не беше понесло чистото вещество, което се сервираше в къщата. Чистотата я беше сразила. Той не остана сляп за иронията на случилото се.
Коленичи, за да застане на едно ниво с малките бели стъпала. Кожата по извивката им приличаше на осолена риба. Невиждащите й очи проблясваха на пурпурната светлина. Хартвълд прокара внимателно пръсти по глезените, пулсът му се ускори, щом усети студенината на кожата. Момичето имаше нежна кожа. Студена и нежна кожа. И не помръдваше.
Къщата тънеше в тъмнина и тишина. Той отпусна юмруци и се намести в леглото.
След това се изпълни до такава степен с отвращение към самия себе си, че изпи наведнъж цяла бутилка пастис. Повърна по-голямата част и се вбеси, когато на сутринта установи, че е все още жив. И сивият използван труп беше до него.
Заключи голямата дъбова врата в долния край на стълбището и се върна в леглото. Лежа цял ден до нея, с опънати край тялото си вдървени ръце, вперил поглед през прозореца в шпила на съседната църква, който абсорбираше променящия се цвят на зимния въздух: от студено сиво, като кост, той се затопли до кораловочервено, премина през синьото и бялото, за да посивее отново. Чистачката пристигна и почука на дъбовата врата. Тъй като той не отговори, тя се отказа и не след дълго дочу обичайните ежедневни звуци: прахосмукачката бръмчеше нагоре-надолу по коридора, ледът се топеше и капеше от кедъра, чашите подрънкваха, когато ги поставяше по местата им.
Хартвълд продължаваше да се взира в църквата.
Чувстваше се странно спокоен. Мостът беше прекосен, някакво дълбоко ниво беше разбутано и никога вече нямаше да може да се върне на предишното си място. Знаеше, че светът му се затваря все повече и повече вътре в себе си.
Обърна се и погали нежно вдървените зърна.
Когато чистачката се върна по-късно същата седмица, Хартвълд я посрещна на входната врата с бял плик, в който имаше двеста и петдесет лири и бележка, с която я уведомяваше, че я освобождава. Нямаше как — знаеше какво щеше да се случи през следващите седмици. Не можеше да си позволи да има свидетели.