Технологията на умъртвяване беше проста работа за човек с неговото обучение. Премина лесно към убийствата. През следващите шест месеца си осигуряваше често жертви, някъде на всеки пет седмици. Хартвълд мислеше, че умира, че нещо го поглъща отвътре. Чувстваше облекчение само през часовете, които прекарваше с жените.
В края на май телата бяха вече пет, и той беше отговорен за всяко едно от тях.
Двайсетгодишната Пийс Нбиди Джаксън, втората прелестна дъщеря на Кловър Джаксън, се появи в къщата в четвъртък вечерта, точно когато главният детектив в Елтам правеше изявление за пресата. Така че, когато на вратата се позвъни, Хартвълд все още не знаеше нищо за откритието на полицията: петте разядени трупа, открити на едно полуизоставено място в Източен Гринич.
Той сложи чашата си върху полицата над камината, докосна леко покритото с лак лице на Лусила, и се запъти към вратата.
— Значи дойде. Колко мило.
Тя стоеше на прага, голите й ръце бяха придобили меден оттенък в полумрака. Хартвълд я съзерцава продължително, знаейки, че е последният човек на света, който щеше да види това момиче живо.
— Може ли да вляза?
— Да, да, разбира се. Извинявай. — Отстъпи, за да направи път на младата жена, чиито очи се разшириха при вида на наподобяващия катедрала интериор. Но дори да беше усетила миризмата, която го безпокоеше, тя явно не я притесни. — Влизай, сега ще ти донеса нещо за пиене. — Последва я в дневната, включи осветлението и отвори барчето. — Би ли искала нещо оттук? Или вино?
Пийс седеше с изправен гръбнак сред копринените възглавници в стила на кубистите.
— Имате ли „Бейлис“?
— Да. Разбира се. — Хартвълд бръкна в дъното на барчето. Трябваше да се досети. Момичетата винаги искаха нещо сладко. Наля й „Бейлис“ в тежка кристална чаша. — Предполагам, че имаш име. — Протегна чашата към светлината в дългите си пръсти. — Нали?
— Пийс.
— Много хубаво.
Не се усмихна.
Младата жена го оглеждаше косо.
— Защо от мен се очаква да не казвам нищо за това?
Хартвълд постави чашата с ликьора на масата и се върна до барчето, за да си налее пастис.
— Пийс, аз съм в щастливата позиция, която ми позволява да се тревожа по-малко за парите, отколкото за дискретността. Заповядай. — Отвори портфейла си от телешки бокс и извади десет банкноти по двайсет лири, сгъна ги с опитен жест и й ги подаде с малко женствено отмятане на пръстите. — Аз ще удържа своята част от уговорката. И, повярвай ми, ще разбера, ако ти не удържиш твоята.
Пийс се огледа към рояла, към портрета на Лусила и Хенрик над камината, към кристалните шишета, и това, която видя, явно я задоволи. Взе бейлиса си и се облегна назад върху възглавниците.
— Не съм казала на никой.
— Добре. Така… — Той приседна на страничната облегалка на дивана. — Ако погледнеш към онази маса, ще видиш малка кутийка от слонова кост. Виждаш ли я?
Върху лакираната китайска масичка лежеше прекрасна кутия, изработена от дърво и слонова кост. Пийс се приведе напред и я огледа.
— Да.
— Отвори я.
Тя вдигна капачето. Сребърната лъжичка за кокаин лежеше върху белия прашец.
— Най-хубавият е. Най-чистият. Или може би… — Отпи от чашата си. — Може би предпочиташ хероин.
— Хероин ли?
— Да.
Младата жена вдигна очи и на лицето й се появи ослепително бяла усмивка.
— Ако е хубав, разбира се, че искам.
— Най-хубавият, най-хубавият. — Хартвълд стана, отражението на ризата му в тъмния прозорец беше с метален отблясък. Подаде ръка. — В такъв случай ела с мен. Ще отидем да го намерим.
Пийс пожела да разбере какво има зад дъбовата врата.
— Мирише лошо — поясни тя. — Никога ли не чистите там?
— Не се притеснявай за това.
Хартвълд я поведе встрани от вратата, нататък по главния коридор.
— Но какво има там? Това останалата част на къщата ли е?
— Ще те заведа там по-късно — обеща той, като притисна рамото й с дланта си. — Няма защо да се тревожиш за това сега.
В кухнята бързо затопли малко хероин в миниатюрна тенджерка. Пийс наблюдаваше усмихнало надигащите се мехурчета по очевидно сребърната тенджерка.
— Хубаво приспособление — рече тя.
— Всичко е съвсем чисто. Ще ти го бия аз. Мога да го направя безболезнено.